Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 4 2010

СПЕЦИАЛЕН ГОСТ

виж като PDF
Текст A
проф. д-р Златимир Коларов



 
 
Златимир Коларов е професор по ревматология, автор на повече от 250 научни труда, 10 монографии и медицински справочници, 2 научно-популярни книги за пациенти, 5 художествени книги и сценарист на един игрален и два документални филма. Публикувал е новели, разкази и очерци в ежедневници, литературни списания и вестници, печелил е литературни награди за разкази. Две от книгите му са отличени с наградата Димитър Димов на Дружеството на лекарите-писатели в България през 2002 и 2009 г. Филмът за живота и творчеството на Димитър Димов е отличен с първа награда за документален филм на международния кинофестивал ”Европа е тук” - Пазарджик, 2008 г., а игралният филм „Пътят към върха” с втора награда на Евро-азиатския фестивал за социални програми и детски филми „Я человек” – Оренбург, Русия, 2008 г. Преди седмица излезе от печат последната му художествена книга „ZOO БАЛКАНИКА & ХОМО BALKANICUS или безумици балкански...” – сатира и ирония на уникалния балкански манталитет и дух, най-ярко изразен „...тук, малко на изток и доста към центъра на неповторимия Балкански полуостров...”, както споменава авторът по различни поводи на няколко места в книгата.  
 
Проф. Коларов, кои са най-често срещаните ревматологични заболявания във вашата практика?  
Ревматологията има допирни точки с много други специалности и поради тази причина тя е уникална. Това е така, защото за разлика от всяка друга специалност, която се занивама, изучава и лекува болестите на един орган или свързаните с него системи, ревматологията няма определен ареал.  
 
Дълбоко погрешно е да се счита, че ревматологията лекува само ставни болести. Те са най-големият процент, но само част от всички заболявания, които лекува и изучава специалността. Именно поради това тя е интердисциплинарна, раздел на вътрешните болести, но в допир с всички останали специалности. При нас има клинични прояви на всички вътрешни болести, в това число неврологични, ортопедични, очни и имунологични. Така че когато говорим за ревматология, трябва да имаме представа за един много по-широк фронт и много по-разнообразни заболявания.  
 
В този аспект най-честите ревматични болести са т.нар. дегенеративни ставни заболявания или познатата шипова болест. От това заболяване боледуват голяма част от хората над 60-65-годишна възраст. Първите шипове започват да се оформят на около 20-годишна възраст, на 40 години те вече съществуват, а на 60-65 години вече се появяват и болковите симптоми. Това е един процес, който е свързан с естественото стареене, когато се променят качествата на хрущяла, който изгражда семите стави. В този процес по костния край разраства костен ръб под формата на шип, травмиращ околните тъкани. Така намаленият хрущял, който иначе абсорбира натоварването и създава комфорт на подлежащата и надлежащата кост ….. (тук си прекъснахте мисълта, а аз не мога да го възпроизведа)  
 
Както вече споменах най-честите заболявания са дегенеративните или мекотъканният ревматизъм, където боледуват структурите, залавните места на сухожилия, влагалища и всичко онова, което превежда в движение ставата.  
 
По-сериозните болести като ревматоидният артрит, болестта на Бехтерев, псориатричният артрит или т.нар. хронични болести са с много по-малък процент и честота. Например от ревматоиден артрит за бялата раса боледуват около 0.8 до 1% от населението. За нашата страна това са около 60-70 хил. болни. Този процент и приблизителен, защото няма проведени епидемиологични проучвания по този въпрос. Проблемът обаче е, че тези болести са за цял живот. При неправилно лечение и при неправилно следене те гарантират инвалидизиране и съкращаване на живота на пациентите. В същото време при своевременно диагностициране и проведено адекватно лечение, шансът пациентите да бъдат стабилизирани с добро качество на живот са много големи. Това е отговорност от две страни. От едната са здравните институции, които трябва да си свършат своевременно работата – максимално ранна диагноза и максимално ранно и агресивно лечение. Не по-малко важна част от тази отговорност се пада на здравното образование на самите пациенти.  
 
Важно е когато се появят оплакванията, болният да знае къде ще получи правилен отговор. Много пъти се случва пациентите, водени от желанието да си помогнат сами да получат грешен отговор на неправилно място. Това забавя диагнозата, промените напредват и тогава лечението на тези тежки и инвалидизиращи болести става все по-трудно.  
 
Кои са най-новите тенденции в лечението на възпалителните ставни заболявания? Разкажете повече за тях.  
Най-новите тенденции са насочени към т.нар. биологични средства. Те представляват части от белтъчни молекули, които действат на други белтъчни молекули, имащи отношение към възпалителния процес. Тези възпалителни агенти се наричат цитокини, а средствата с които им се противодейства – антицитокини. Те са синтезирани на базата на естествени за организма защитни механизми и от своя страна намаляват активността на провъзпалителните агенти.  
 
Много надеждни и перспективни за овладяване на имунната и възпалителна реакция са анти-TNF препаратите, от които разполагаме с три препарата. Това са ремикейт (инфлексимаб), ембрел (етанепцебт), както и адиномаб (хумира).  
Очакваме появата на един нов препарат – симпониб или голимомаб. Друг препарат, от който бях възхитен на състоялия се симпозиум в Прага е срещу Интерлевкин-6. Той се нарича Тоцилизомаб (РоАктемра), ново много надеждо средство.  
Също така разполагаме с препарата Маптера (МабТера), който действа на активираните В-лимфоцити.  
 
Първите резултати от тяхното приложение са много обнадеждаващи, но ние като опитни клиницисти чакаме света да натрупа опит и да дойдат и късните резултати.  
 
Могат ли те да бъдат излекувани напълно или можем да кажем, че ревматологичните заболявания са за цял живот?  
По-голямата част от ревматичните болести са за цял живот, както вече казах. Но това не бива да действа отчайващо на пациентите. Напротив, те трябва да се мобилизират да дадат всичко от себе си и заедно с лекарите и техните опит, познания и квалификация да получат шанса да подобрят качеството си на живот.  
 
Често срещани ли са фрактурите при мъжете в следствие на остеопорозата?  
Фрактурите при мъжете по начало са по-редки, отколкото при жените. В млада възраст са повече, но това се дължи на по-голямата двигателна активност. Скелетът на мъжете е конструиран така, че те боледуват от остеопороза по-рядко. Това обаче не означава, че те не боледуват изобщо. При някои от тях заболяването е изявено значително, носещо всички лоши последствия от това. Организацията у нас обаче е такава, че мъжете се оказват малко или много дискриминирани в това отношение. Тяхното лечение не се реимбурсира и поради този причина ние и здравните институции сме им длъжници.  
 
Какво можете да споделите за остеоартрозата?  
Както вече споменах по-горе, остеортрозата е най-честото дегенеративно ставно заболяване. Ще дам една провизорна статистика: 60 до 85% от болните над 65 години имат болка вследствие остеортроза. Ако вземем ниския процент, означава, че в България това са 1.5 млн. пациенти. А ако към тях добавим и останалите, за които вече стана дума, ще проличи мащабността на ревматичните болести у нас.  
 
Относно ревматоидния артрит – кой страда по-често – мъжете или жените и защо това е така?  
Причината жените да страдат 2-3 пъти повече отколкото мъжете не е изяснена досега. Обсъждат се патогенни фактори и естрогенно ниво, но за нито едни от тях не е доказана причината. При жените заболяването се появява по-рано и те боледуват повече, но при мъжете протича по-тежко.  
 
Какъв е рискът от появата на други заболявания, свързани с ревматоидния артрит?  
Всички наши болни са имунокомпрометирани, т.е. касае се за автоимунен процес. В организма съществуват двата независими и заедно с това генетично свързани, но противоположни по своята същност процеси – имунологична бдителност и имунологичен толеранс. Имунологичната бдителност е способността на организма да разпознава чужди белтъчни структури и да реагира със синтез на антитела, като ги елиминира. Имунологичният толеранс от своя страна се състои в това организма да разпознае своите структури и да не изработва антитела срещу тях. В един момент обаче, по неизвестни причини този баланс се нарушава. Организмът губи разпознавателната си способност и започва да произвежда антитела срещу себе си. По този начин както би унищожил чужд белтък, така унищожава собствените си структури. Това са т.нар. системни заболявания, популярни под понятието колагенози. Тъй като те атакуват до голяма степен различни органи, затова съществуват и различни прояви на заболяването – кожни, неврологични и много други.  
 
Бидейки пациентите имунологично компрометирани, много пъти в хода на лечението им възникват усложнения. Едно от усложненията е следствие на самата болест и нейното нелечение, а другите усложнения са честите инфекции, следствие от сринатия имунитет. Усложнения могат да се развият и от самото лечение, но тези прояви са много по-малко отколкото другите.  
 
Важно е да се отбележи, че пациентът трябва да търси винаги компетентното мнение и правилното място, защото, ако човек бърка, нека го направи като просветен. Пред непросветения съществува само един път и много лесно може да подне в пропастта. Просветеният човек от своя страна вижда многото пътища, това е и нашата мисия – да просвещаваме пациентите си, а кой път точно ще поемат е тяхно висше право. Човек се ражда със свободна воля – да решава какво да прави в дадена ситуация.  
 
Напоследък все повече млади хора в активна трудова възраст се оплакват от болки в ставите. На какво според вас се дължи това?  
Да, това е т.нар. мекотъканен ревматизъм, т.е. натоварването, което довежда до пренапрежение на свързващите звена в ставата. Причините могат да са много – неправилна поза при работа с компютър, огъване, превиване, еднотипни движения. Хората на физическия труд са по-податливи и техният опорно-двигателен апарат е пренатоварен.  
 
Каква трябва да е колаборацията между вас – специалистите и общопрактикуващите лекари?  
Ролята на общопрактикуващите лекари никога не бива да се омаловажава. Те са първото звено във връзката с пациента. Образно казано ние като в една армия – най-отпред са пехотинците, а ние малко по-назад сме по-тежко въоръжени, но имаме една обща цел.  
 
Общопрактикуващите лекари първи се сблъскват с проблемите, но отговорността ни е еднаква. Тяхната задача е максимално бързо при ставни оплаквания да насочат пациентите към специалист. Друг е въпросът, че те са лимитирани и понякога се получават абсурдни ситуации що се отнася до талоните за прегледи. Много пъти те са недостатъчни, стига се до дискриминация на пациентите и лекарите биват наказвани по този повод. Случва се обаче да бъде надвишен броят дадени талони и тогава лекарите отново биват глобявани, този път затова, че са надвишили направленията към специалисти. По този повод можем да говорим за абсурдите у нас.  
 
И в тази връзка искам да кажа, че току що завърших последната си художествена книга – Зоо Балканика или Хомо Балканикус (на латински). В нея съм обърнал внимание точно на абсурдите на балканския живот. При нас абсурдите са нещо нормално, случайните неща, които стават в нормалните общества при нас стават закономерно, а закономерните неща тук стават случайно. Това за съжаление е една тъжна констатация.  
 
Известно е, че вие се занимавате и с художествена литература, имате издадени книги, както и сте автор на сценарии на документални и игрални филми. Как успявате да съчетаете света на литературата с този на медицината?  
Аз съм зодия Близнак. Не знам дали е от това, но винаги съм чувствал, че в мен живеят не един, не двама, а няколко и то коренно противоположни човека. От една страна съм един епикуреец, на който му се живее, а от друга - един аскет, който може да пише цял ден. И двете личности вътре в мен трудно намират помирение – единият е човек на науката, а другият – на изкуството. Инатът е този, който ми помага в крайна сметка да намеря себе си и своя пристан. Във всички случаи това ми отнема много, но ми дава усещането, че живея пълноценен живот. Желанието ми е да изпия живота, да го почувствам във всичките му измерения и краски. Ако не бях лекар, щях да страдам, а ако не се занимавах с литература, отново щях да страдам. Единственият начин да се чувствам добре е да съчетая нещата.  
 
Съдбата беше благосклонна към мен и ми даде възможност да реализирам това, което искам. Достигнах някакво ниво в медицинската йерархия, а усещането за пълноценен живот е много силно. Когато пиша, аз се стремя да постигна няколко неща за самия себе си. Първото от тях е да има последействие – това, което пишеш да остави следа в читателя. Другото, към което се стремя е интелектуалната провокация, а тя ми е присъща. Не на последно място се стремя да оставя в читателя усмивка на лицето и сълза в окото. За да пишеш трябва да има какво да кажеш и да знаеш как да го направиш.