Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 8 2010

Ваксинопрофилактика

виж като PDF
Текст A
Д-р Радка Масларска



Едно от най-големите постижения на медицинската наука и практика през последното столетие е установяването на успешен и траен контрол върху редица инфекциозни заболявания, довели в миналото до смърт, инвалидизация и страдание сред милиони деца. Изразходвани са много средства и са положени много усилия, за да се създадат безопасни и високоефективни ваксини и организация за тяхното приложение. Това предпазва не само отделния индивид, но и цялото общество. Това е най-знаковият и въздействащ пример за първична профилактика на заболяванията. Предпоставки за изграждането и развитието на съвременните имунизационни програми са:  
1.   Налице са безспорни доказателства, че ваксинопрофилактиката е най-сигурното средство за ограничаване на разпространението на инфекциозните заболявания, до пълното им изкореняване. Примери за това са вариолата и полиомиелитът. За по-малко от 200 години чрез открития от Едуард Дженер метод за ваксинация срещу вариола през 1982 г. е постигната ерадикация на вариолата в световен мащаб. В рекордно кратък срок за около 50 години след създаването на полиомиелитната ваксина светът е ограничил заболяването и е пред ерадикация на едно от най-жестоките заболявания, причиняващи инвалидизация и смърт.  
2.   Имунизациите са пример за висока икономическа ефективност на медицинските дейности. Ерадикацията на вариолата струва около 300 милиона долара, а годишните разходи за лечение са 25 милиона лева. Ерадикацията на полиомиелита е оценена на около 2 млрд. долара, изразходвани за около 25 години, което е равно на ежегодните разходи за лечение. Разходите за лечение на един случай на морбили е между 200 и 500 долара, докато разходът за имунизацията на едно лице е 1 долар.  
3.   Успешна предпоставка за развитие и приложение на националните имунизационни програми е създаването и успешното изпълнение на разширената програма на СЗО. Чрез нея се координират и обединяват усилията на отделните страни в борбата с ваксино-предотвратимите инфекции. Създава се организация за непрекъснато усъвършенстване и разширяване на националните имунизационни календари и въвеждането на все по-модерни, безопасни и ефективни ваксини. България е сред първите страни, които въвеждат универсална ваксинация срещу хепатит В от 1992 г. От 1960 г. се въвеждат комбинираните ваксини срещу дифтерия, тетанус, коклюш. От 1992 г. се извършва имунопрофилактика с тривалентна ваксина за морбили, паротит, рубеола от 13-месечна възраст. От 2010 г. е въведена петвалентната ваксина и са включени ваксинациите за Hаemophilus influenzaе и Str. рneumoniaе. Всичко това става в период на по-голямо движение на групи хора между отделни страни и континенти и много по-висок риск от пренасяне на заболявания както вътре, така и извън страната. Всичко това не може да бъде самодейна дейност на отделен лекар, здравно заведение или държава. Изискват се планирани и координирани усилия.  
4.   Въвеждат се все по-нови или усъвършенствани ваксини, отличаващи се с по-малко постваксинални реакции, универсалност и имуногенност. Разчита се на монокомпонентните ваксини, които опростяват приложението на имунизационния календар.  
 
Прилаганите ваксини в България се делят на следните групи:  
1.   Живи (атенюирани - с отслабена вирулентност) - те имитират естествената инфекция и предизвикват дълготраен имунитет. Най-често са еднодозови, но има и двудозови, например ротавирусните.  
2.   Инактивирани (убити) - те са по-слабо ефективни от живите ваксини и затова са необходими няколко дози за дълготраен ефект.  
3.   Токсоидни (токсин се превръща чрез инактивиране в токсоид) - дифтерия и тетанус.  
4.   Полизахаридни - за да се повиши имуногенността, полизахаридната съставка е свързана с белтъчен носител, играещ роля за изграждане на дълготрайна имунна памет. Такива са ваксините за пневмокок, менингокок и хемофилус инфлуенце.  
5.   Рекомбинантни – изолират се определени повърхностни антигени на бактериите и вирусите. Определените гени, които детерминират тяхното развитие се вграждат в генома на бактерии, дрожди или клетъчни култури, произвеждащи голям брой повърхностни антигени. След пречистване те се включват в състава на рекомбинантните ваксини. Такива са ваксините срещу хепатит В и папилома вирус.  
6.   Адювант - помощни вещества. Той е комбинация между имуномодулатор и носител. Медиира и потенцира антигенното присъствие. Такава е адювантната система AS04, осигуряваща мощен и дълготраен имунитет.  
 
Имунен отговор при кърмачето - децата в ранна кърмаческа възраст са способни да генерират клетъчен и хуморален имунитет след едновременно приложение на няколко ваксини. Приблизително 90% от кърмачетата генерират активен защитен отговор след приложението на първата серия ДТК (безклетъчна ваксина), ваксина срещу хепатит В, пневмококи, HIV и инактивирана полиомиелитна ваксина, прилагани между 1-ия и 6-ия месец от раждането.  
 
За да се преодолее невъзможността на кърмачето да генерира Т-независим В-клетъчен отговор, полизахаридните ваксини (хемофилус инфлуенце и пневмококова) се свързват с белтъци (дифтериен токсоид, мутантен дифтериен токсин, тетаничен токсоид), които ангажират Т-хелперите. Така преминаването от Т-независим към Т-зависим имунен отговор позволява на В-лимфоцитите да разпознаят конюгатните ваксини. Поради това, нерядко при кърмачетата конюгатните ваксини индуцират имунен отговор, който е значително по-мощен от този след преболедуване от инфекцията.  
Съвременните изследвания не подкрепят хипотезата, че приложението на голям брой ваксини претоварва, отслабва или изчерпва имунната система. Обратно, децата в ранна кърмаческа възраст притежават способността да реагират срещу голям брой ваксини едновременно, а също и срещу други чужди агенти в околната среда. Осигурената от ваксините защита срещу голям брой бактериални и вирусни патогени предпазва срещу „отслабване„ на имунната система и вторични бактериални инфекции, често причинявани от микроорганизмите, срещу които са ваксините.