Съвременните ръководства препоръчват терапия с продължителност 12 месеца с два антиагреганта – аспирин и P2Y12 рецепторен антагонист, след остри коронарни синдроми (ОКС), както и след перкутанни коронарни интервенции (ПКИ) с имплантиране на медикамент-излъчващ стент (DES)^[1].

Пулмоналната артериална хипертония или накратко пулмонална хипертония е клиничен синдром, чието значение в практиката на лекарите е значително недооценено. Обикновено диагнозата и специфичното лечение на патофизиологичен принцип закъснява съществено, поради липса на правилно диференциално-диагностично мислене. Често диагнозата минава под рубриката застойна сърдечна недостатъчност с преобладаване на симптомите от венозен застой в големия кръг на кръвообращението, без в дълбочина да се обследват причините за този застой.

Хроничната сърдечна недостатъчност (ХСН) е най-големият проблем на медицината поради високата смъртност, нарастващия брой на хоспитализациите и огром­ните разходи в лечението.

В рандомизирани клинични проучвания е доказано, че блокирането на бета-адренергичните рецептори води до симптоматично подобрение, намаление на хоспитализациите и подобрение в преживяемостта при пациентите със сърдечна недостатъчност (СН) и намалена фракция на изтласкване^[1,2,3].

Понастоящем 3-хидроксиметил-3-метилглутарил коензим А (HMG-CoA) редуктазните инхибитори (статини) са най-широко използваният клас медикаменти в световен мащаб, като редукцията на сърдечно-съдови инциденти при тяхната употреба варира между 25-45%.

Според класификацията на различните форми на захарен диабет (ЗД), моногенните наследствени форми се обособяват в самостоятелна група.

Целта на всички съществуващи терапевтични подходи при захарен диабет тип 2 е да осигурим не само бърз контрол на хипергликемията, но разбира се, това да е за продължителен период от време, да запазим този контрол оптимален и през годините на лечението.

Новоустановеният след чернодробна трансплантация захарен диабет е често метаболитно усложнение и се асоциира с по-лош краен изход. По определение като посттрансплантационен захарен диабет се описва състояние на новопоявилo се след трансплантация на орган заболяване при пациенти, при които не е имало завишаване на гликемиите преди оперативната интервенция.