Настоящите познания показват, че захарният диабет (ЗД) тип 2 е комплексно многофакторно заболяване, като три основни групи фактори имат роля за повишаването на нивото на глюкозата – инсулиновата резистентност, неадекватната бетa-клетъчна инсулинова секреция и повишената чернодробна глюкозна продукция^[1].

Развитието на познанието за контрола на захарния диабет доведе до препоръки за често замеране на гликемиите с оглед проследяване и адаптиране на дозите.

Инсулиновата резистентност, основно звено в патогенезата на захарен диабет тип 2, се отразява негативно на метаболитната функция както на сърдечния мускул, така и на епикардната мастна тъкан. Диабетната кардиомиопатия се дължи на метаболитни, структурни и функционални промени в миокарда при захарен диабет тип 1 и тип 2, които обуславят развитието на диастолна и систолна дисфункция с последваща сърдечна недостатъчност в отсъствие на друго известно сърдечно-съдово заболяване.

Захарният диабет, наред със сърдечно-съдовите и онкологичните заболявания, влиза в триадата "болести на века", засягащи милиони хора и явяващи се най-честа причина за инвалидност и смърт в наше време. Броят на болните от диабет в света понастоящем е около 230 млн. и техният брой значително нараства, като Международната диабетна федерация (IDF) изчислява, че до 2030 г. болните ще са приблизително 366 млн.^[1].

Метаболитният синдром (МС) е широко разпространен проблем в целия свят и има голямо социално-икономическо значение. Описан е в началото на XX-ти век от E. Kylin (1923) и съчетава артериалната хипертония, хипергликемията и хиперурекимията. В настоящия момент се разшири значително, включващ целия патологичен липиден профил и показатели за нискостепенно възпаление, абнормална фибринолиза и коагулация, неалкохолна стеатозна дегенерация на черния дроб, микроалбуминурия и др.

През 1929 г. датският биохимик и физиолог Хенрик Дам (1895-1976) установява, че зърнените храни съдържат вещества с кръвосъсирващо действие. В първата си публикация по този въп­рос той ги нарича „Витамини за коаулация“ и дава названието Вит. К.

Метаболитният синдром (МС), наричан също „синдром X“, е свързан с няколко често срещани нарушения в обмяната на веществата. Той представлява съчетание от най-значимите сърдечно-съдови рискови фактори: абдоминално затлъстяване, артериална хипертония, дислипидемия и инсулинова резистентност с хиперинсулинемия, наричани още „смъртоносен квартет”.

Метаболитната хирургия (МХ) за контрол на диабет тип 2 (ДТ2) при пациентите със затлъстяване бе класифицирана сред 10-те най-значими медицински постижения на 2013 г. от американската Cleveland Clinic – Охайо Хирургична Асоциация, САЩ^[2].

Ревматоидният артрит (РА) е хронична, системна възпалителна автоимунна болест, която може да засегне всеки пол и етническа група с 2.5 пъти по-голяма честота при женския пол. Заболяването може да стартира във всяка възрастова група, като пикът му е най-често между четвъртата и петата декада.

Ставни увреди от подагрен артрит са открити в древноегипетски мумии. Хипократ описва симптомите на острата подагрена криза, а специфичните за заболяването тофи са описани от Гален. Подаграта е наречена „болест на кралете”, заради крал Хенри VIII, който страдал от тежък подагрен артрит.

Научната дейност не би съумяла да достигне днешните нива на развитие без съществуването на микроскопа. Поляризационната микроскопия има значителни преимущества пред другите микроскопски техники, защото позволява наблюдението на структури, които пречупвайки светлината по специфичен начин, дават допълнителна информация за съдържанието на тъканни проби и течности.

Хематологичните отклонения са често срещани при пациенти със системен лупус еритематозус (СЛЕ). Те обхващат трите кръвни реда и са предиктор за активност на заболяването. Повечето пациенти със СЛЕ развиват анемия в даден етап от болестта си. От патогенетична гледна точка анемичният синдром при пациенти със СЛЕ е с разнообразна генеза и е анемия на хроничното заболяване (аnаemia of chronic disease), желязо-дефицитна анемия, автоимунна хемолитична анемия, ренална анемия и други по-рядко срещани.

В България сред болестите с бактериална етиология инфекциите на уринарния тракт заемат второ място по честота след тези на дихателните пътища. И ако доскоро антибиотичната терапия беше не само най-често срещаният метод, но и най-безотказният, то днес и пациенти, и специалисти търсят други тенденции за решаване на проблема.