Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 2 2019

10 растения, от които са създадени животоспасяващи лекарства. Част II

виж като PDF
Текст A




Медиците трябва да се запознаят с огромно количество лекарства в университета и се очаква да имат знания за всяко от тях. Може да се изненадате колко лекарства всъщност са получени от природата. Мнозина знаят, че аспиринът е получен от върбовата кора, но малцина осъзнават колко много други лекарства са всъщност от растения. Редица много разпространени и полезни медикаменти, използвани днес, имат изключително интересни истории и са взети от природата.

   
6. Канадски коноп и пилокарпин

Когато са започнали да идват заселници в Новия свят в началото на 17-ти век, те забелязали, че местните племена на Бразилия притежавали обширни познания за медицинските свойства на местните растения. Едно растение, по-специално Pilocarpus jaborandi (индийски коноп), се използвало за лечение на различни болести, но най-често против треска. Установено е, че листата могат да предизвикат обилно изпотяване, слюноотделяне и уриниране, като начин да се освободи тялото от токсините. Името jaborandi дори идва от превод на „това, което причинява отделяне на слюнка“. През 1870 г. P. jaborandi е станал част от западната медицина и става популярен за лечение на чревни, белодробни проблеми, треска, проблеми с кожата, бъбречни заболявания и отоци. Изненадващо, растението също е било установено, че е ефективен антидот на отравяне с Атропа беладона. До 1875 г. пилокарпинът е бил изолиран от растението и е установено, че е главният виновник за неговите ефекти. Това е открито почти едновременно от двама различни изследователи, един във Франция и един в Англия. Скоро е установено, че пилокарпинът е изключително ефективен за лечение на глаукома чрез намаляване на налягането в окото. Дори и днес това остава много популярно и широко използвано средство против глаукома, както и за диагностициране на кистозна фиброза. Лабораториите все още не са в състояние напълно да репликират и синтезират пилокарпина, открит в P. jaborandi. Това растение остава и до днес едно от най-големите и важни за износа на Бразилия.

  
7. Тихоокеанско дърво и паклитаксел

Изследователите непрекъснато търсят нови и иновативни начини за борба с рака. През 1955 г. Националният институт за рака в САЩ създава Национален център за химиотерапия за рак (CCNSC) с надеждата да намерят нови терапии. През 60-те години CCNSC осъществява партньорство с американското министерство на земеделието, за да проучи възможностите на лекарства тав природата. В продължение на около 20 години са тествани 30 000 естествени растителни и животински продукти. От 30 000 проби е установено, че една от тях е основна при лечението на рак.

Двама изследователи (д-р Монро Уол и Мансук Вани) открили, че екстрактите от кората на тихоокеанското тисово дърво (Taxus brevifolia) са токсични за туморните клетки. По-късно е установено, че токсичното съединение всъщност се синтезира от гъбички в кората на дървото. Така се ражда новото лекарство за химиотерапия, известно като паклитаксел. Лекарството се използва за лечение на рак на гърдата и рак на яйчниците. Медицински, той действа чрез блокиране на микротубулите, което основно спира растежа и деленето на раковите клетки.

 
8.  Беладона и Атропин

Atropa belladonna, по-известна като Беладона, е билка, която е използвана в продължение на много векове за лечение на редица заболявания. Родината на растението е Европа, Северна Африка и Западна Азия, но отскоро се отглежда и в Канада и Съединените щати. Преди Средновековието билката е била използвана като анестетик за операции.

Неговата смъртоносна токсичност позволява използването й като отрова за политически врагове или за намазване върха на стрелите от военните в древен Рим. През Средновековието смъртоносното растение става много популярно за козметични цели. Венецианките са го използвали като вид руж. Друга често срещана употреба на билката е разширяване на зениците на жените, за да изглеждат по-съблазнителни и привлекателни. Билката е получила името беладона, което означава „красива дама”, именно заради тази употреба. Въпреки тези благотворни ефекти, хората бързо са разбрали и смъртоносните способности на беладоната. По-късно тя е била използвана от убийци и престъпници, както и от вещици, за направата на отрови.

В нашето съвремие е станало ясно, че може да се използва като болкоуспокояващо, мускулен релаксант, противовъзпалително и за лечение на сенна хрема. През 1930 г. е изолиран терапевтичният компонент на беладона, известен като атропин. Беладоната сама по себе си няма одобрени медицински цели, но оттогава атропинът е изключително полезен медикамент в медицинската общност. Известен е с антихолинергичния си ефект, което означава, че блокира ефектите на невротрансмитера ацетилхолин. Механизмът му на действие е всъщност противоположен на този на физостигмин. Поради това атропинът може да доведе до разширяване на зеницата, увеличаване на сърдечната честота и намаляване на секрециите. В допълнение към използването на повишаване на сърдечната честота и намаляване на слюнката преди операцията, той може да се използва и за преодоляване на предозиране с физостигмин. Различни производни на атропин също са разработени за други медицински цели. Например тиотропиум и ипратропиум бромид се използват при различни белодробни нарушения.
  
  
9. Хининово дърво и хинин

Намерен в кората на хининовото дърво в Южна Америка, хининът първоначално се използвал от племената кечуа като мускулен релаксант. След това е донесен в Европа от йезуитите и до 1570 г. испанците също се уверили в лечебните му свойства. Nicolas Monardes и Juan Fragoso отбелязват, че той може да се използва за лечение на диария. Въпреки разнообразните древни начини за употреба на хинин, голямото откритие за неговите качества е в началото на 17-ти век. Блатата около Рим тогава са били пълни с комари, пренасящи малария. Болестта довела до смъртта на много папи, кардинали и граждани по това време. Агостино Салумбрино, йезуитски аптекар, видял, че кората от хининовото дърво се използва при треска на маларията. Той донесъл растението в Рим, въпреки че не бил напълно наясно с всичките му ефектите. През годините хининовата кора се превръща в един от най-ценните износи от Перу, като дори е излекувала крал Карл II. През 1737 г. Шарл Мари де Ла Кондамин открива най-мощния компонент – кората на дървото, а по-късно е изолиран екстракт от нея от Пиер Джоузеф Пелетие и Йосиф Кавенту през 1820 г., наречен хинин, базиран на испанската дума "quina", което означава „кора” или „свята кора“. Хининът може да се използва и за други заболявания, като бабезиоза, синдром на неспокойните крака, лупус и артрит.

  
10. Напръстник и дигоксин

Някога дигоксинът е бил основно средство за лечение на сърдечна недостатъчност и арит­мия. Действа като забавя сърдечната честота на пациента, но увеличава интензивността на свиването на сърцето. За съжаление, лекарството има много тесен терапевтичен индекс, което означава, че може да бъде изключително лесно да се предозира, с последващи катастрофални последици. Откриването на дигоксина от шотландския д-р Уилям Уидъринг е станало през 1775 г. Работил е като лекар, когато при него идва пациент, страдащ от тежко сърдечно заболяване. Уидъринг не знаел какво да препоръча на човека, тъй като по това време нямало приемливо лечение за сърдечна недостатъчност.Мислейки, че ще умре, пациентът отишъл при знахар циганин и по чудо се подобрил, след като изпил билково лекарство. Като видял това, д-р Уидъринг потърсил знахаря и настоял да разбере какво е лекарството. Растението напръстник вече бил добре познато, тъй като било използвано като отрова в средновековни изпитания, както и за външно приложение за изцеление на рани. Уидъринг незабавно се залавя за работа за тестване на вариации на екстракт от напръстник на 163 пациенти. В крайна сметка той установява, че сухите, прахообразни листа дават най-успешните резултати и за първи път е официално използван през 1785 г. Макар и да не се използва толкова често в наши дни, дигоксинът е революционен в способността си да помага на хората със сърдечна недостатъчност.

Напръстник и дигоксин