Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 6 2020

Специален гост

виж като PDF
Текст A
д-р Цветеслава Гълъбова
От 1994 г. работи в Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски", от 11 години е неин директор. От декември 2014 г. е национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз. Д-р Гълъбова бе член на съществувалия за кратко Медицински съвет за борба с COVID 19.


    

 

 

Д-р Цветеслава Гълъбова е родена в София. Завършва Медицинския университет в София през 1992 г. и УНСС през 2006 г. От 1994 г. работи в Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски", от 11 години е неин директор. От декември 2014 г. е национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз. Д-р Гълъбова бе член на съществувалия за кратко Медицински съвет за борба с COVID 19.

  
  

"Човек е само тръстика, най-крехкото нещо в природата, но той е мислеща тръстика"... И като е така, как Вие и колегите Ви, успявате да опазите тази крехкост – в ерата на опасно високите технологии и неистов глобален порив към хедонизъм? С какъв успех се справяте на тази "първа линия", която има живот, неизмеримо по-дълъг от "аферата COVID 19"? Как пречите на адската смес от човешки нещастия, с които се срещате всеки ден, да не помете и самата Вас? Вашият алгоритъм за самоподпомагане?

Преди десетина години, бях вече директор на болницата, ми се стовариха много нови административни отговорности, не съвсем нови, разбира се, тъй като преди това бях 11 години началник на „Отделение за мъже с остри психози“. Въпреки това си дадох сметка, че се справям, че не съм докосната от burnout синдрома. Или поне не личи, както казват приятелите ми, защото се занимавам с много и различни неща. Това го правя отдавна, откакто работя психиатрия. Започнах да се включвам като съдебен експерт. Първоначално в разширени експертизи, а след това и в единични. Започнах работа и като амбулаторен психиатър (2003 г.), а година-две по-късно – в НПО за жертви на домашно насилие.

Извън психиатрията правя осъзнато и други неща. Едно от тях бе да отида на конкурсите „Мисис Баба 2014“ и „Мисис баба Европа2015“, за да ги спечеля.

Нашите пациенти са с наистина сериозни заболявания, които носят огромно нещастие: и те да са болни, и разруха за семействата. Съвсем правилно казвате, че това е адска смес от човешко нещастие, в които ние сме потопени непрекъснато. В болница сме колектив, колкото и тази думичка да стана „мръсна“! Работим съвместно повече от 20 години и знаем един за друг всичко – много повече, отколкото нашите близки.

При нас има традиция, установена много отдавна: след сутрешния рапорт да се събираме на кафе – психиатрите, социалните работници и психолозите. Толкова много сме свикнали един с друг, толкова много се познаваме, че когато някой от нас има проблеми, той ги споделя без замисляне и това личи. Питаме: „Какво става с теб? Кажи, сподели, знаеш, че трябва да се вентилират емоциите…“

И имаме много приятна амалгама от колегиалност, приятелство, професионализъм, атмосфера, в която се работи изключително леко.

Претендирам, че в България няма много такива колективи. Тук няма интриги, клюки, няма лагери, няма писане на рапорти, за доноси – да не говорим. Тази изключително приятна атмосфера също много ни помага, за да се справяме с ежедневния стрес, на който сме подложени. Когато човек приема – както е модерно сега да се казва, различни предизвикателства и да прави проекти, той включва различни части от своята личност. Да, ние, хората, сме интегрални. Обаче… ако Вие работите, правите едно и също нещо непрекъснато, има риск някои части от Вашата личност да закърнеят.


Казвате "Не залагайте на позитивното мислене!", "Не се самобичувайте!" Или предупреждавате за опасността Like, която се преследва. Обяснете това...?

Ярко ще подчертая, че позитивна психотерапия, позитивно мислене и позитивна нагласа са различни неща. Аз съм силно „за“, подкрепям, стимулирам позитивната нагласа. Няма да навлизам в подробности, какво представлява позитивната психотерапия. Тези две неща не са равнозначни на позитивно мислене, в смисъла на булевардната психология. Булевардна наричам тази, която е за масова консумация, която ни убеждава, че ние, само като мислим позитивно и като искаме да ни се случи нещо добро, то ще ни се получи. Не! Не се получава! Получава се, но със здрава работа!

Преди години казах в интервю, че позитивното мис­лене се родее с шизофренното. Продължавам да го твърдя, без да искам да обидя хората с тази болест. Просто липсата на критичност и липсата на познания са основни симптоми на най-тежкото психично заболяване – шизофренията. Позитивното мислене, именно заради липсата на критичност, е безкритично реене из облаците и мечтание нещо хубаво да ни се получи. Ето защо казах, че то се родее с шизофренното мислене, при което няма критичност, няма анализ, няма борба на мотиви и противомотиви за вземане на правилно решение. Невъзможно е да ни се случи нещо хубаво, само защото го искаме. По пътя към целта ще има грешки, провали, те трябва да се анализират критично, за да не допускат отново, да се извлече минал опит.

Позитивно мислещите хора нерядко са невротични, самовглъбени, самоизолирани, те не приемат чужда критика или негативни оценки, защото всичко това ги сваля на земята, те не се чувстват комфортно на земята, нямат сили и способности да се справят с реалните трудности.

За самобичуването… Трябва да бъдем критични към себе си, безусловно, трябва да сме способни да приемем чуждата критика, но всичко това – в някаква граница. Не бива самокритикуването да се превръща в серия от тежки самообвинения, защото има риск да потънем в един истински депресивен епизод.

Опасността Like е истинска. Виждам какво става в социалните мрежи, защото съм активна там. Виждам, колко е важно за някои хора, да получат Like-ове на всяка цена, предимно за снимки! Естествено е човек да иска да се хареса, това е човешка черта, ние имаме потребност да бъдем харесани и това да ни бъде показано, да разберем, че за някого – значимите за нас хора, сме ценни. Но защо трябва да се интересувам дали са ме харесали 5000 човека, от които познавам едва 50, но на които държа?!?

Опасността Like е за младите, които са с профили във Facebook. Тя ги вкарва в заблудата, че са много харесвани, много обичани, ценени. Това ги прави самоуверени, със самочувствие. Днешните тийнейджъри имат твърде много нарцистични уклони във формирането на техните личности. Те имат много сериозен проблем, повечето от тях. Те са децата на поколението от 80-те и 90-те години на XX век, когато станаха големите промени в България. Тези промени засегнаха и сферата на ценностите. Предишната ценностна система се поразгради, да не казвам – срути.

Българското семейство – като ценност, е в тежък срив. Родителите на днешните юноши са хора с емоционални проблеми. Те бяха заети с оцеляване, осигуряване на материалните достижения на своите деца и някъде се загубиха в това да им дават всичко, без да им дадат времето си, емоционална близост, истинска любов, прекарване заедно, споделяне.

Днешните юноши са много несигурни, нестабилни, неуверени, това е дълбоко в тях. Но ако влязат в социалната мрежа и получат 1000 Like, надуват перки, както се казва на техен език и добиват самочувствие, но всъщност са безкрайни уязвими. И когато някой не ги хареса, започва агресия. Посегателството върху яйчната им черупка действа много зле, стават склонни към депресивни епизоди, започват дори екзи­стенциални кризи. Защото… дори 1000 Like да имат, в реалния живот може да не се справят добре.

Ето защо ние сме длъжни да прекарваме време с тях, да разговаряме, да разберем какво се случва в главите им, да излезем заедно да спортуваме, да отидем заедно на танци. Трябва да правим неща заедно с децата си, за да имаме емоционална близост, за да нямат те неистовата потребност от Like-ове.


"Какво друго е обществото ни, ако не една лудница. Какво друго е тази лудница, ако не един модел на нашето общество!“, казва го Кен Киси, човекът, който създаде "Полет над кукувиче гнездо". Да вземем една от българските лудници – здравеопазването, в която потъват с недоказан смисъл несметни пари. Ако сте министър на здравето, какво ще направите през първите 100 или 200 дни на мандата си?

Малко са 100, 200 дни, за 3 или 6 месеца не бива да се очаква министър да направи нещо грандиозно. Здравеопазването е силно консервативна социална система и не търпи резки промени. Все пак… За това време ще се опитам да създам модел или ще започна работа по модел, или поне ще кажа на обществото, че екип от специалисти започва работа по модел за цялостна реформа на здравеопазването, която ще отнеме 10 или 15 години и в която ще трябва да се инвестират толкова и толкова средства, а като резултат ще имаме следните промени…
Реформите трябва да имат подкрепата на цялото общество, да стъпят на истински данни и да бъдат планирани така, че и следващите управленци да ­бъ­дат задължени да я правят.


Съдба ли е да бъдем винаги оплетени в мрежи от смъртоносни зависимости? Или съществото без зависимости не би било човек?

Краткият отговор е: и да, и не. Ние сме оплетени в зависимости, които са потенциално смъртоносни – алкохол, наркотици. Потенциално, пряко или вторично смъртоносна е зависимостта от хазарт, тютюн. Има обаче друга много по-интересна и по-опасна зависимост – емоционалната. Виждам все повече хора, които се поставят или вече са поставени в условия на емоционална зависимост, с която не могат да се справят. Това са жертвите на домашно насилие – и жени, и мъже, емоционално зависими от партньорите си. В най-тежките случаи тези хора не само ги е срам да споделят, но изпитват и чувство на вина и смятат, че е трябвало да бъдат наказани за свое неправилно поведение. Няма човек, който е абсолютно застрахован, всеки може да стане зависим. Да, съмнително е удоволствието от наркотици, алкохол, тютюн, хазарт. Употребявайки ги по-често, някои хора се пристрастяват, но някои – не. Няма маркери, според които можем да кажем: този човек спокойно може да играе хазарт, защото психологическите му показатели ще го възпрат от пристрастяване.

Всеки от нас трябва да бъде внимателен към удоволствените изживявания, включително и с хора, за да не създаде такава зависимост.

Човекът е социално животно, няма как да бъдем абсолютно сигурни, че носени на вълната на удоволствието, няма да развием зависимост.

Ако усетим дискомфорти при употреба на вещества или при общуване с човек, ако не се чувстваме способни и силни сами да се справим с тях, то незабавно трябва да потърсим помощ от психолог, психиатър, психотерапевт. Не бива да има срам, може да се помогне.


Идеята Ви за "извеждане на здравеопазването и образованието от обсега на търговията" е вдъхновяваща, но не е ли твърде романтична за днешния суров свят?

Не приемам държавни и общински болници да са търговски дружества. По смисъла на Търговския закон търговско дружество може да търгува със семена, метали…, с каквото друго се сетите. Само че тук говорим за човешки животи!

Ако тези болници ще са търговски дружества, нека те да бъдат такива по специални членове на Търговския закон, които регламентират ясно, как се създава търговско дружество в здравеопазването. Защото то не е обичайна услуга, а услуга, която засяга здравето и живота на хората.

Против съм и защото в здравеопазването – като социална дейност, се предполага лява политика, но пък се прилагат десни средства. Ако един бизнес не върви, закриват го. Само че в здравеопазването това е неприложимо. Има специалности, не само моята, но и други – патоанатомия, съдебна медицина, при които е ясно, че не може да се преследва оборот… Има специалности и заболявания, които не носят добавена стойност, при които нещата се развиват бавно, при които пациентът не може да бъде върнат в обичайния си живот за седмица, които му отнемат трудоспособност за дълго време, които го променят. Как така ще правим хем лява политика, хем ще прилагаме десни средства. Не става!

Години наред новите болници можеха да сключват – по избор, договорите с касата за клинични пътеки. След като се ползва публичен ресурс, всички трябва да имат равен старт. Но хайде, нека погледнем статистиката, излязла наскоро и видим: кои са първенците по прием на спешни случаи – „Света Ана“, ВМА, Пирогов“. В „Софиямед“ не знам дори дали имаше приети по спешност.

Друго, толкова години не се направи национална здравна карта. В конкуренцията и пазара имало свобода. Е, какво значи в София да има 110 болници?!? Нали трябва да знаем: в кой регион на страната колко население има, каква е заболеваемостта, смъртността и какво ще разкриваме? Има базови специалности и отделения, без които една болница не може. Свободията, която настана в здравеопазването, доведе до това, че да се дават все повече пари, а хората да са все по-недоволни – и пациентите, и ние, работещите в системата. Трябва да се въведе ред, настоявам, че в момента има хаос. Ако ще приемаме търговския принцип, нека всички да бъдат равни на пазара.

Ето защо, връщам се на по-предния Ви въпрос, бих създала за 6 месеца регистър, в който да се отразява за какво е похарчена всяка стотинка.

Хората имат право да знаят. Това са нашите пари, от данъците ни. Сега какво казват? Това е търговско дружество, има търговска тайна. Да подчертая: няма как Европа да ни го въведе този ред, то няма комисар по здравеопазване.


Във връзка с COVID 19… Ще поставите ли лично Вие нови въпроси пред про­фесионалната общност, част от която сте?

Аз непрекъснато ги поставям, за съжаление – не намирам отклик сред колегите. Ние имаме много проблеми във взаимоотношенията в нашите съсловия, защото идеите за реформа са на ниво декларации. Когато се стигне до реални действия, се среща и гласна, и негласна съпротива. За мен това е непонятно, озадачаващо, но вече свикнах – от 11 години е това отношение. Получих и нож в гърба. От мои колеги бе направена подписка, в която се искаше от БЛС, (Комисията по етика) да вземе решение да бъда наказана, заради това, че в интервю за в. „Труд“, преди 7-8 години, съм казала, че българската психиатрия е на ниво от 60-те и 70-те на миналия век и с което съм уронила престижа на професията. Мисля, че Ви отговорих изчерпателно.


Ръководите Държавната психиатрична болница "Св. Иван Рилски" 11 години. Равносметката, лично за Вас самата?

Без притеснения, че ще прозвуча нескромно – удовлетворена съм. Половината от задачите, които си поставих, са изпълнени. А те бяха: да се подобрят материално-битовите условия и за пациентите, и за служителите, болницата да предлага лечение от най-висок клас и с отношение към болните, което да решава проблемите им.

Какво не съм постигнала? Няма да се откажа и ще продължа да настоявам пред ръководството на МЗ, което и да е то, да се разкрие модерна психиатрична болница, но в чертите на София. Град Нови Искър административно е рамките й, но все пак е достатъчно отдалечен от столицата.

Природата тук е прекрасна, всичко е прекрасно, но тази отдалеченост създава изключителни затруднения в нашата работа с пациентите, за самите тях е също неудобно. Това е голямата ми цел, ще продължа да я преследвам.