Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 6 2020

Клинико-прогностично влияние на самотата при депресия в късна възраст

виж като PDF
Текст A
доц. д-р Весела Стоянова
Клиника по психиатрия, УМБАЛ „Александровска“, гр. София


„Самотата и усещането да не си желан е най-ужасяващата бедност...”
                                Майка Тереза

Застаряването на населението е сериозно предизвикателство пред обществото в здравен, психосоциален и етичен аспект. Депресивните и когнитивни нарушения са водещи в тази възраст, като самотата се явява посредник между психосоциалните фактори и тези нарушения.

Самотата като субективно възприемане и социалната изолация, като обективна липса на социални контакти, са рискови фактори за възникването на депресия в късна възраст, за нейната клинична тежест, хронифициране и суициден риск. Самотата се припокрива значително с депресия в късна възраст на невро-физиологично, невро-структурно и невро-имунологично ниво и води до задълбочаване на съдови и метаболитни смущения и до прогресиращи когнитивни нарушения. Разпознаването на самотата и стимулирането на социалните контакти има важна превантивна и терапевтична роля по отношение на депресията в късна възраст, а така също и по отношение на успешното остаряване.

Психичните нарушения в късна възраст водят до сериозни обществени и здравни последици, като приблизително 1/3 от населението ≥65 години има преживяване за някакъв психичен проблем през предшестващата година[1]. У нас, в края на 2018 г., лицата ≥65 години са 21.3% от населението на страната, което ни нарежда на 4-то място в ЕС след Италия (22.6%), Гърция (21.8%) и Португалия (21.5%)[2]. Депресията е сред значимите фактори в тази възрастова група, като води до соматични проблеми, повишена смъртност, влошено качество на живот и последващ когнитивен дефицит[3]. Епидемиологичните данни демонстрират значими различия по отношение на разпространението на депресията в късна възраст (ДКВ), които се обуславят от вида на проучването, използваните оценъчни инструменти, както и дали това изследване е правено в общността или в институции, т.е. психосоциалните фактори оказват сериозно влияние върху разпространеност и клинична значимост.

Данните сочат, че клинично изразен голям депресивен епизод (ГДЕ) засяга 1-4% от възрастните хора, живеещи в общността, 5-10% от пациентите в първична помощ и 10-12% от хоспитализираните възрастни и жителите на старчески домове[4]. От друга страна, най-често срещаната депресия в късна възраст е субсиндромната депресия, като за съжаление няма консенсус по отношение на диагностика, нозологична принадлежност, поведение и прогноза. Самотата и загубата на партньор са едни от честите причини за нейното появяване[5].

Субсиндромната депресия засяга съответно 10% от възрастните хора, живеещи в общността, 20% от възрастните пациентите в първичната помощ и 30% от хоспитализираните възрастни и жителите на старчески домове[4]. Най-новите данни за Европа сочат, че относителният дял на депресията, оценена посредством EURO-D скалата, варира от 17% в Скандинавските държави до 35% в Южна Европа[6].

ДКВ е мултифакторно заболяване, като генетичните фактори присъстват, но отстъпват на епигенетични и средови[3]. Преобладаващо въздействие имат социо-икономически и здравословни причини, като самотата се явява посредник между психосоциалните и биологичните фактори. Същевременно депресивните състояния в тази възраст се подценяват, поради това че:

  • Възрастните хора по-трудно разпознават депресивните си оплаквания, особено когато се появяват за първи път в късна възраст и липсва „опитът“ от психиатричното боледуване[7].
  • Клиничната картина и симптомният профил на ДКВ се различават от тези в по-млада възраст и се преплитат с когнитивни, соматични и психосоциални проблеми[8].
  • Персистира стигма и дискриминация[9], като самотата често се припокрива с депресия в този етап от живота.

Самотата е мултидименсионална категория и се дефинира като емоция на безпокойство, тъга, в резултат на субективно възприемане на неадекватни и/или липсващи социални взаимоотношения[10]. Да си самотен е състояние на ума, чувство на празнота, сепарираност, създава усещане за принуда, възприема се като стрес и в комбинация с остаряването се превръща в „токсичен коктейл”[11]. За разлика от самотата, социалната изолация се оценява обективно като отсъствие на контакти и взаимодействия и тя се определя от семейния статус и от разширените социални контакти[12] (Фиг. 1). Липсата на семейна подкрепа води до емоционална (интимна) самота, която се свързва с безпокойство, изолация и може да е провокиращ фактор за тревожни и депресивни реакции, особено в късна възраст, а липсата на социална подкрепа – до наличието на социална самота, която води до изпитване на скука, липса на цели и мотивация и може да бъде затвърждаващ фактор при ДКВ[13].

Социалната подкрепа е също мултидименсионална категория. Качествената социална подкрепа, както и нивото на удовлетвореност при конкретния индивид са по-важни, отколкото количествените измерения и затова психометричните скали наблягат на самооценката. В дългосрочен план липсата на социална подкрепа, независимо дали се дължи на променено субективно възприемане или на адекватно възприемане на реалността, води до усещане за самота, до сериозни психични последици (депресия и деменция)[14], до задълбочаващи се соматични проблеми[15] и до намалена продължителност на живот[16] и това е особено характерно за късна възраст (Фиг. 1).

Фигура 1: Рискови фактори, водещи до възприемането на самота и резултати от присъствието

 
Във Великобритания през 2018 г. Тереза Мей създава Министерство на самотата и назначава министър, позовавайки се на голямо проучване, приключило в края на 2017 г., което установява че 9 млн. британци (14% от популацията) страдат от самота. В по-ранимите групи, измежду които са и възрастните, този процент е още по-висок[17].

Налице са различни класификации на видовете самота, но според причините, които я пораждат, тя бива три типа[11]:

  • Ситуативна самота, свързана със социо-икономически фактори, житейски събития, феминизиране на възрастното население.
  • Развитийна самота – вроденото желание и потребност от интимност и това да бъдеш свързан с другите е от съществено значение за човешкото съществуване. Освен тези нужди обаче, съществува и нужда от индивидуализъм, познание и развитие на истинското ни Аз, което изисква и известна усамотеност. Необходимо е да има баланс между тези две потребности. Личната непълноценност, дефицити в развитието, раздяла, социална маргиналност, бедност, начин на живот и физически/психически увреждания често водят до развитийна самота.
  • Вътрешна самота – да си сам не значи че си самотен, възприятието, че си сам те прави такъв. Причините са личностови фактори, локус на контрол, психични проблеми, ниско самочувствие, вина, безполезност и лоши стратегии за справяне. Следователно на самотата може да се гледа и като на трайна личностова характеристика.

С възрастта усещането за самота нараства, но разпространението , подобно на депресията, варира в зависимост от дизайна на проучването и използваните психометрични инструменти, като се отчитат и културални и демографски различия. Интерес представляват епидемиологичните резултати от голямо срезово проучване, национално, репрезентативно, включващо 33 832 европейци, на възраст между 60 и 80 години от 11 държави, вкл. и България[18]. Данните са събирани в периода 2004-2011 г. Относителният дял на възрастните хора, преживяващи се като самотни, варира в различните култури – от 10% в Западна Европа до 55% в Източна Европа. България заема второ място (след Грузия), с относителен дял от 20% до 52%, като връзката между застаряването и нарастването на самотата е силна. В България има най-голямо различие по отношение на дела в зависимост от годините – от 16% самота в диапазона 18-30 г. до 38% в диапазона 71-80 г. при мъжете и от 20% до 52% съответно за жените[19]. Липсата на партньор, лошото физическо здраве, лошият социално-икономически статус и по-колективистичната култура са основните причини източноевропейците да са по-раними към самота. При по-индивидуалистичните култури в Западна и Северна Европа има по-малко разминаване между потребности и възможности за общуване. Редица съобщения изтъкват и демографски фактори, като жените се оказват по-уязвими по отношение на самотата[20] поради по-голяма заболяемост от депресия, по-продължителен живот, респективно по-голяма вероятност да останат сами. Има и други проучвания[21], според които няма значими междуполови различия по отношение на самотата.

Самотата обаче не е просто реакция на заобикалящата ни среда. Тя е полигенна черта, подложена на епигенетично влияние като McGuire&Clifford през 2000 г. са първите, които изследват наследствеността на самотата[22]. В последващо проучване[23] са изследвани генетичните компоненти на самотата при 8 387 близнаци и 2 295 неблизначни сиблинги в Дания и се установява до 40% наследственост, без разлика между мъже и жени. Резултатите са свързани с участък върху хромозома 12q23.3-24.3, която се докладва и при други психични разстройства. Средови фактори, (като липсата на семейна и социална подкрепа) имат изразен ефект и могат да водят до високи нива на самотност при индивиди, които носят уязвим вариант на определени кандидат гени, свързани с невро­трансмисията (ДА, 5-НТ, окситоцин), с чувствителността на глюкокортикоидните рецептори на кортизол и с функционирането на имунната система[24].

Самотата в късна възраст (СКВ) корелира с психосоциалните обстоятелства, но независимо от това може да бъде съществена част от клиничната картина на депресията[14] и да корелира с клиничната  тежест[25]. Възприетата самота има важна роля в негативната афективна обработка на информация при депресия в късна възраст. С остаряването множество физически, психологични и социални фактори се променят и става огромно предизвикателство за Аз-а да се адаптира, да изпитва наслада и да се чувства щастлив[26]. Изисква се приспособяване, гъвкавост и умения за справяне, които са неизбежни и надхвърлят предизвикателствата в млада възраст. Късната възраст обаче предполага и повече житейски опит, който прави депресивните оплаквания по-леки въпреки тяхната значителна разпространеност. За разлика от депресията на самотата не се гледа като на разстройство, но не бива да се възприема и като обичайна характеристика в късна възраст[27]. Връзката самота–депресия се докладва от много автори, като силата на тази връзка е различна в зависимост от проучването.

Установява се умерена връзка между депресия и самота[27], а в по-късни проучвания установената връзка е значима, като самотата корелира както с депресия, така и със суициден риск[26]. Самотата се нарича „скрития убиец“ и е свързана със суицидни мисли, парасуицидно поведение в късна възраст и реални суицидни опити[28]. Необходимо е възприемане на вътрешен локус на контрол върху социалните контакти като средство за справяне със самотата. Индивидите с по-голям физически, материален и интелектуален капацитет имат по-голям „социален потенциал” да търсят нови връзки[26], респективно да редуцират самотата.

Типът, размерите и качеството на социалните връзки играе роля за възникването на депресия, тогава когато на самотата се гледа като на провокиращ фактор. Установява се, че самотата поражда депресия, по-изразена е при жени, във възрастовия диапазон 50-65 год., без партньори (разделени, разведени, овдовели), от селски райони и с по-малко социални контакти[20]. Друго проучване[29] при пациенти над 60 год. с депресия (ГДЕ – първи и пореден), където самотата може да се разглежда и като част от клиничната картина, установява, че 77.3% от изследваните съобщават за наличието на самота, която позитивно корелира с тежестта на депресията, тревожност и соматични симптоми. По-интензивна самота има при живеещи сами; при напреднала възраст; при по-голяма продължителност на боледуване; при фамилна анамнеза за психичен проблем; при наличие на соматична коморбидност и при жени с редуцирани социални контакти. Тя е свързана още с неспецифични суицидни мисли и идеи, но в това проучване не се установява корелация със суицидно поведение.

Самотата има отношение и към терапевтичното повлияване на депресията. При двугодишно проследяващо проучване в Нидерландия при възрастни между 60-90 год. с диаг­нози: депресия, дистимия и подпрагова депресия (проучването NESDO – Netherlands Study of Depression in Older Persons) се установява, че по-изразената самота води до по-лош терапевтичен отговор в следващите 2 години[30].

Следователно самотата е важен фактор в генезата на ДКВ[21,25], но резултатите не са консистентни в различните проучвания, защото има различна концептуализация на самотата в различните култури[20]. Дали самотата предизвиква депресия или депресията задълбочава самотата или връзката е двупосочна, все още не е достатъчно ясно.

Връзката между самотата и депресията се обуславя и от факта, че сходни мозъчни структури и мозъчни кръгове се въвличат и при депресия, и при самота. Самотата повишава вниманието към негативните стимули (социални заплахи), което се установява чрез функционален ЯМР[31].

Вентралният стриатум е ключова част от мезолимбичната ДА-ергична система и важна част от процесите на заучаване и социално възнаграждаване. Самотните индивиди показват по-слаба активация на вентралния стриатум към приятни стимули, за разлика от несамотните. Те са свръхчувствителни към социални заплахи, реагират по-слабо на позитивни социални стимули и се възприемат от околните като „по-малко интересни“, така че „самотният човек не търси, но и него не го търсят“[31].

Установена е корелация между СКВ и структурни мозъчни промени в голямо проучване, проведено в Германия при 319 възрастни между 61-82 год. (Berlin Aging Study II)[32]. Индивидите с повишени стойности за самота имат редукция на сивото мозъчно вещество (СМВ) в лява амигдала и преден хипокамп; ляв заден парахипокампус; ляв церебелум. В по-ранни изследвания аналогична редукция на СМВ се установява и в ляв posterior superior temporal sulcus[33]. Тези мозъчни области са свързани с емоционалната и социална когниция и се засягат както при самота, така и при депресия. Счита се, че стресът и намалената социална и когнитивна стимулация са в основата на тези промени. Остава неясен отговорът на въпроса, функционалните и структурни промени са първични и предпоставка за възникването на самота или вторични и следствие от вече възникнала самота и промените, които тя поражда.

Връзката между самотата и депресията се осъществява освен на невро-физиологично и невро-анатомично, и на невро-имунологично ниво.

Самотата, независимо от депресията, води до хронично възпаление, метаболитни промени, увреден имунитет, активация на оста хипоталамус-хипофиза-надбъбрек, последващи дендритни увреди, намаляване на торофичните фактори и невродегенеративни промени[34]. В лонгитудинални проучвания по-високи стойности на CRP и кортизол се установяват при по-изразена самота[35].

Самотата е свързана с по-лошо когнитивно функциониране, но също така е предиктор и за по-изразен когнитивен спад в късна възраст в дългосрочен план[36]. Както стана ясно, фактори като напреднала възраст, женски пол, по-ниско образование, по-ниски доходи, редуцирани социални контакти и наличие на депресия предполагат по-изразено усещане за самотност. Самотата обаче, независимо от всички тези фактори, в дългосрочен план води до когнитивен спад, като заключението е направено на базата на 12-годишно катамнезно проследяване[37]. Тя се явява поведенчески отговор или продром на сходни с когнитивните нарушения невробиологични промени. Голямо проучване, направено сред 14 199 китайци над 65 год., изследва връзката между самотата и когнитивните функции и посредничеството на физическото здраве[38].

Установява се, че самотата корелира с последващ когнитивен дефицит. Според авторите на това проучване и обратният механизъм е в сила – засягането на дискретни когнитивни домейни, а не глобалната когнитивна дисфункция, може да бъде предиктор за самота. Усещането за самота на фона на депресия вероятно в много по-голяма степен блокира когнитивното функциониране. Двете състояния без да са идентични могат да се припокриват[26], имат взаимно потенциращ ефект и допълнително задълбочават (социално) когнитивните възможности.

Самотата подлежи на оценка (самооценка), като най-често използваният инструмент е UCLA-LS[39]. Това е скала съставена от 20 твърдения, като всяко твърдение се оценява с 4 отговора. Позната е и съкратената версия на UCLA-LS (Табл. 1), която има добри психометрични свойства, лесно се прилага и твърденията са редуцирани до три[40].

Таблица 1: Съкратен вариант на UCLA-LS

Въпроси

Рядко – 1 т.

Понякога – 2 т.

Често – 3 т.

Колко често чувствате, че ви липсва компания?

 

 

 

Колко често се чувствате изоставени?

 

 

 

Колко често се чувствате изолиран от другите?

 

 

 

Липсва самота – до 3 точки
Умерена самота – 4-5 точки
Изразена самота – 6-9 точки

 
Заключение

Здравето в късна възраст не е липса на болест, а успешно остаряване (най-вече когнитивно) и достойно преминаване през този финален етап от живота. Самотата е колкото социален, толкова и емоционален и когнитивно-оценъчен проблем, чиито последици дълго време може да останат „невидими“. Ефектът на самотата както върху соматичното, така и върху психичното здраве става очевиден в по-напреднала възраст.

Икономическата сигурност и разширените социални контакти са добра превенция срещу самотата и са свързани с успешното остаряване.

Социалната подкрепа, особено при ДКВ има по-голямо значение, отколкото семейната и терапевтичните резерви са в разширяване на социалните контакти[20]. Самотата не е „спонтанно обратимо състояние“ и е важно прилагането на терапевтични стратегии като поведенческото обучение и обратна връзка, самостоятелно ангажиране с дейности, споделяне на чувства, въвличане в различни активности, помагане на другите, липса на избягване, развитие на качествени връзка с хора със сходни нагласи, интереси или ценности, управление на негативни събития, поддържане на връзки със семейство и приятели и ако се налага – фармакологично третиране[11].
 
 
 
 
 
книгопис:
1.    Andreas S, Schulz H, Volkert J, Dehoust M, Sehner S, Suling A, et al. Prevalence of mental disorders in elderly people: the European MentDis ICF65+ study. The British journal of psychiatry. J Mental Sci 2017; 210:125–131 .
2.    National Statistical Institute 2019 Population and demographic processes 2018; р15-16 (In the international comparisons, data on EU member states refer to 2016. Source: Eurostat – http://epp.eurostat.ec.europa.eu/).
3.    Kohler CA, Evangelou E, Stubbs B, Solmi M, Veronese N, Belbasis L, et al. Mapping risk factors for depression across the lifespan: an umbrella review of evidence from meta-analyses and mendelian randomization studies. J Psychiatr Res 2018; 103:189–207.
4.    Taylor WD. Clinical practice. Depression in the elderly. N Engl J Med. 2014;371:1228–1236.
5.    Biella MM, Borges MK, Strauss J, Mauer S, Martinelli JE, Aprahamian I. Subthreshold Depression Needs A Prime Time In Old Age Psychiatry? A Narrative Review Of Current Evidence. Neuropsychiatr Dis Treat. 2019;15:2763–2772.
6.    Horackova K, Kopeceka M, Machu V, Kagstrom A, Aarsland D, Motlova LB, Cermakova P. Prevalence of late-life depression and gap in mental health service use across European regions European Psychiatry 2019; 57:19–25.
7.    Mackenzie CS, Pagura J, Sareen J. Correlates of perceived need for and use of mental health services by older adults in the collaborative psychiatric epidemiology surveys. Am J Geriatr Psychiatry 2010; 18:1103–1115.
8.    Goldberg D. The detection and treatment of depression in the physically ill. World Psychiatry 2010; 9:16–20.
9.    Angermeyer M, Cvan der Auwera S, Carta MG, Schomerus G. Public attitudes towards psychiatry and psychiatric treatment at the beginning of the 21st century: a systematic review and meta-analysis of population surveys. World Psychiatry 2017; 16:50–61.
10.    Peplau L, Perlman D. (1982). Perspectives on loneliness. In Peplau L.&Perlman D. (eds.). Loneliness: A Sourcebook of Current Theory, Research and Therapy. 84 (pp.1-20). NY: John Wiley and Sons.
11.    Tiwari SC. Loneliness: A disease? Indian J Psychiatry 2013;55:320‑2.
12.    Gardiner C, Geldenhuys G, Gott M. Interventions to reduce social isolation and loneliness among older people: an integrative review. Health Soc Care Community. 2018 Mar 26(2):147-57.
13.    Weiss RS. Loneliness: The experience of emotional and social isolation. Cambridge, MA: MIT Press; 1973.
14.    Cacioppo TJ, Hughes ME, Waite LJ, Hawkey LC, Thisted RA. Loneliness as a specific factor of depressive symptoms: Cross sectional and longitudinal study. Journal of Psychology and Aging 2006; 21:141-151.
15.    Theeke LA. Sociodemographic and health‑related risks for loneliness and outcome differences by loneliness status in a sample of U.S. older adults. Res Gerontol Nurs 2010; 3:113‑25.
16.    Luo Y, Hawkley L, Waite L, Cacioppo J. Loneliness, health, and mortality in old age: a national longitudinal study. Social Science & Medicine 2012; 74:907–914.
17.    Mead R. What Britain’s “Minister of Loneliness” says about Brexit and the legacy of Jo Cox. The New Yorker 2018 Jan 26. Available from: www.newyorker.com/culture/ cultural-comment/britain-minister-of-loneliness-brexit-jo-cox. Accessed 2018 Feb 8.
18.    Hansen T, Slagsvold B. Late-Life Loneliness in 11 European Countries: Results from the Generations and Gender Survey. Social Indicators Research 2016; 129:445-64.
19.    Petrov IC. The elderly in a period of transition: Health, personality, and social aspects of adaptation. Healthy Aging and Longevity 2007; 1114:300-309.
20.    Domènech‑Abella J, Lara E, Rubio‑Valera M, Olaya B, Moneta MV, Rico‑Uribe LA, et al. Loneliness and depression in the elderly: The role of social network. Soc Psychiatry Psychiatr Epidemiol 2017; 52:381‑90.
21.    Panwar P, Kumar R, Belsiyal X. Loneliness, sociability and depression in old age home elderly Int J Community Med Public Health. 2019; 6(10):4331-4335.
22.    McGuire S, Clifford J. Genetic and Environmental Contributions to Loneliness in Children. Psychological Science 2000; 11(6):487–491.
23.    Boomsma DI, Cacioppo JT, Slagboom PE, Posthuma D. Genetic linkage association analysis in Dutch twin and sibling pairs Behavior Genetics 2006; 36:137-146.
24.    Goossens L, van Roekel E, Verhagen M, Cacioppo JT, Cacioppo S, Maes M, Boomsma DI. The Genetics of Loneliness: Linking Evolutionary Theory to Genome-Wide Genetics, Epigenetics, and Social Science Perspectives on Psychological Science 2015; 10(2):213–226.
25.    Santini ZI, Fiori KL, Feeney J, Tyrovolas S, Haro JM, Koyanagi A, et al. Social relationships, loneliness, and mental health among older men and women in Ireland: A prospective community‑based study. J Affect Disord 2016; 204:59‑69.
26.    Singh A, Misra N. Loneliness, depression and sociability in old age Ind. Psychiatry J. 2009; 18(1):51–55.
27.    Adams KB, Sanders S, Auth EA. Loneliness and depression in independent living retirement communities: risk and resilience factors Aging & Mental Health 2004; 8:475-485.
28.    Goretti S, Sanchéz Sanchéz MD, Góngora Oliver B, Sanz Fernández MD. Risk of suicidal behaviours in elderly. Eur Psychiatry 2017; 41:S652.
29.    Grover S, Avasthi A, Sahoo S, Lakdawala B, Dan A, Nebhinani N, et al. Relationship of loneliness and social connectedness with depression in elderly: A multicentric study under the aegis of Indian Association for Geriatric Mental Health. J Geriatr Ment Health 2018; 5:99-106.
30.    Holvast F, Burger H, de Waal MM, van Marwijk HW, Comijs HC, Verhaak PF. Loneliness is associated with poor prognosis in late-life depression: Longitudinal analysis of the Netherlands study of depression in older persons Journal of Affective Disorders 2015; 185:1-7.
31.    Cacioppo JT, Norris CJ, Decety J, Monteleone G, Nusbaum H. In the Eye of the Beholder: Individual Differences in Perceived Social Isolation Predict Regional Brain Activation to Social Stimuli. Journal of Cognitive Neuroscience. 2009; 21(1):83–92.
32.    Düzel S, Drewelies J, Gerstorf D, Demuth I, Steinhagen-Thiessen E, Lindenberger U, Kühn S. Structural Brain correlates of Loneliness among older Adults Scientific Reports 2019; 9:13569
33.    Kanai R, Bahrami B, Duchaine B, Janik A, Banissy MJ, Rees G. et. al. Brain Structure Links Loneliness to Social Perception. Current Biology 2012; 22(20):1975–1979.
34.    Cacioppo J, Hawkley L. Perceived social isolation and cognition. Trends in Cognitive Sciences 2009; 13:447–454.
35.    Rueggeberg R, Wrosch C, Miller GE, McDade TW. Associations between health-related self-protection, diurnal cortisol, and C-reactive protein in lonely older adults. Psychosom Med. 2012; 74(9):937– 44.
36.    Shankar A, Hamer M, McMunn A, Steptoe A. Social isolation and loneliness: relationships with cognitive function during 4 years of follow-up in the English Longitudinal Study of Ageing. Psychosom Med. 2013; 75:161–170.
37.    Donovan N, Wu Q, Dorene M, Rentz Reisa A, Sperling Gad A, Marshall M, Glymour M. Loneliness, depression and cognitive function in older U.S. adults Int J Geriatr Psychiatry 2017; 32(5):564–573.
38.    Zhong BL, Chen SL, Tu X, Conwell Y. Loneliness and Cognitive Function in Older Adults: Findings From the Chinese Longitudinal Healthy Longevity Survey. J Gerontol B Psychol Sci Soc Sci. 2017;72(1):120‐128.
39.    Russell D, Peplau LA, Cutrona CE. The revised UCLA loneliness scale: Concurrent and discriminant validity evidence Journal of Personality and Social Psychology 1980; 39:472-480
40.    Hughes ME, Waite LJ, Hawkley LC, Cacioppo JT. A short scale for measuring loneliness in large surveys: Results from two population-based studies. Research on Aging 2004; 26:655-672.

Липсва самота – до 3 точки
Умерена самота – 4-5 точки
Изразена самота – 6-9 точки