Медицината на доказателствата е правилната посока, която трябва да се следва заедно с успешно провежданата профилактика, за да се обърне негативната тенденция за висока заболеваемост и смъртност при сърдечните болести. В тази статия е невъзможно да се направи обзор на ръководните линии и препоръки с техните корекции направени в кардиологията през последните 20 години.

Клиниката по кардиология е първата специализирана клинична единица в областта на кардиологията в България, създадена като Катедра по сърдечно-съдови заболявания през 1951 г. Основатели са високо ерудирани лекари и преподаватели – проф. Васил Цончев, проф. Николай Мавродинов, проф. Юри Белов, проф. Георги Куситасев, проф. Тамара Пилософ. От 1961 г. тя е част от състава на Център по сърдечно-съдови заболявания, базиран в Трета градска болница.

Въпреки доказалата си ефективност, с многобройни клинични проучвания и метаанализи, терапията за пациентите със сърдечно-съдови заболявания продължава да е актуална, но концепцията за лечението на пациентите се променя. По-прецизната стратификация на риска, с помощта на специфични биомаркери за миокардна увреда, комбинирането им с неинвазивните методи за идентифициране на субклиничната атеросклероза е ключова стратегия за подобряване на прогнозата, намаляване на смъртността и запазване на добро качество на живот на пациентите. В настоящия обзор е акцентирано вниманието на ролята на високосензитивния тропонин, коронарен калциев скор и компютърната коронарна ангиография за оценка на риска от атеросклеротични сърдечно-съдови усложнения. Представени са новите данни относно лечението с цел повлияване на риска от големи нежелани сърдечно-съдови събития.

В момента има 7000 известни редки заболявания, половината от които засягат деца. За съжаление, редките заболявания често са трудни за диагностициране и в много случаи са налични малко или никакви възможности за лечение.

Транстиретиновата (АТТР) амилоидоза е рядко инвалидизиращо заболяване с прогресиращ ход и намалена преживяемост. Известни са две форми – наследствена и див тип. Наследствената форма има две основни клинични прояви – периферна полиневропатия и кардиомиопатия. При дивия тип транстиретиновата амилоидна кардиомиопатия (АТТР-КМ) е водеща или единствена клинична проява. Има данни, че тя е значително по-разпространена отколкото беше известно доскоро: 13% от възрастните пациенти с прояви на сърдечна недостатъчност и запазена фракция на изтласкване и 16% от пациентите с тежка дегенеративна аортна стеноза са диагностицирани с това заболяване в отделни проучвания. Костната сцинтиграфия беше валидирана като неинвазивен метод за диагностика на АТТР-КМ, което доведе до увеличаване броя на новодиагностицираните пациенти. Методът има 100% специфичност, при условие че е изключена лековерижна амилоидоза, другата най-честа форма на амилоидоза със сърдечно засягане. Mодифициращи болестта медикаменти, които повлияват отделни етапи от процеса на ТТР амилоидогенезата, като инхибиране експресията на транстиретиновия ген (патисиран и инотерсен) и стабилизиране на транстиретиновия тетрамер (тафамидис), се използват в клиничната практика за лечение на АТТР амилоидоза с полиневропатия. Тафамидис 61 mg е първият и единствен засега медикамент, одобрен за лечение на АТТР-КМ (наследствена и див тип). Напредъкът в диагностиката и лечението дава надежда, че АТТР-КМ ще се превърне в лечимо заболяване, като решаваща е ранната диагноза.

Спиналните мускулни атрофии (СМА) са група наследствени заболявания, протичащи с прогресираща мускулна слабост и атрофия, обусловени от дегенерация на алфа-мотоневроните в предните рога на гръбначния мозък и моторните ядра на черепно-мозъчните нерви. Около 95% от случаите са обусловени от мутации в SMN1-гена, локализиран върху 5q13, водещи до липса на SMN протеин. 

През последната декада обаче науката направи важни стъпки за разбирането и лечението на някои от най-опустошителните неврологични заболявания, които засягат милиони хора глобално

Според Световната здравна организация (СЗО) пациентите с множествена склероза (МС) са 2.5 млн. Очаква се нарастване на населението на Земята до 9.7 милиарда през 2050 г., което предполага и експоненциално нарастване на заболяемостта от МС в следващите години. В последните десетилетия се постигна голям прогрес с проучванията в областта на множествената склероза. И макар възпалението да е типично свързано с при­стъпи при МС, а невродегенерацията с прогресията, вече е потвърдено, че и двата типа патологични процеси присъстват при всички пациенти по време на целия континуум на болестта. Фенотипизирането на множествената склероза бе осъвременено. Приема се, че клинично изолираният синдром (КИС) е тип на болестта, който може да прогресира или не, а при 8% от най-често срещаната форма (пристъпно-ремитентна) се развива по-агресивно заболяване, наречено високоактивна МС.  Диагностичните критерии на МС бяха актуализирани през 2017 г. Това улесни поставянето на диагнозата рано, но и насочи вниманието към грешки. Наличието на олигоклонални ивици в гръбначномозъчната течност бе прието като доказателство за дисеминация във времето, а диагностичното изброяване включи наравно симптоматични и несимптоматични лезии, както и коровите лезии. Настоящите терапевтични възможности са фокусирани върху лечение на острите екзацербации, облекчаване на остатъчните симптоми и редукция на биологичната активност чрез болест-модифициращи медикаменти. С процеса на подобряване на невроизобразяването и диагностичните технологии, със стандартизирането на клиничните дефиниции и процедурите по клиничните проучвания, ще възникват все по-точни прогнози и по-надеждни терапевтични алгоритми.

Болестта на Алцхаймер е най-често срещаното невродегенеративно заболяване и е основната причина за развитие на деменция. Поради увеличаващата се продължителност на живот се смята, че броят на дементно болните ще се увеличи до 153 млн. през 2060 г. Поради нарастващите разходите за здравни и социални грижи, дължащи се на нарастващия брой страдащи от деменция, изпъква необходимостта от ранна диагностика както при рутинна клинична практика, така и в научен аспект. От откриването на болестта на Алцхаймер до сега са налични няколко диагностични критерии, като настоящите критерии сa фокусирани върху биомаркерния профил. Търсенето на точни и приложими инвиво биомаркери се развива динамично през последното десетилетие. Установени са три основни ликворни биомаркери за БА, включващи β-амилоид (Aβ42), тотален тау протеин (T-tau) и фосфорилиран тау (P-tau), които са внедрени в клиничните/научните диагностични критерии за БА и имат допълнително ценно приложение при (диференциална) диагноза на БА и сродни дементни синдроми, като фронтотемпорална деменция (ФТД), смесени патологии, при атипично протичане, както и в случаи на клинично неизяснени деменции, което подобрява диагностичната точност и прецизност на клинично ниво. Налице са интензивни изследвания по отношение на откриване на нови ликворни и кръвни биомаркери за диагностициране или определяне тежестта на заболяването и мониторинг на биохимичния ефект на лечението. Надеждата за бъдещето в терапията на БА е свързана с възможността за използване на активна/пасивна имунотерапия по отношение на амилоидния белтък и тау агрегатите.

Мозъчно-съдовите нарушения (МСБ) са хетерогенна група заболявания, включваща исхемични и хеморагични нарушения в артериалната и венозна част на мозъчното кръвообращение. Мозъчно-съдовите заболявания са втората водеща причина за смърт в света с годишна смъртност от около 5.5 млн.[1]. Тежестта се определя не само от високия процент смъртност, но и от последващата високата инвалидизация на преживелите. Статистическите данни показват, че до 50% от оцелелите развиват траен двигателен дефицит[1]. По този начин инсултът е болест с огромно значение за общественото здраве, със сериозни икономически и социални последици. В последните двадесет години лечението на ОИМИ претърпя голяма промяна – от лечение, основаващо се на симптоматични медикаменти, към строго специфично лечение.

Психиатрията навлезе в XXI век с повече от 100-годишна научна история и с голям товар от нерешени проблеми – теоретико-методологични и клинико-терапевтични, които са предизвикателство пред бъдещите десетилетия. Всички големи открития се случват там, където падат границите между науките. Именно интердисциплинарността е изследователското поле, което ще допринесе както за развитието на психиатрията като медицинска дисциплина, така и за нейния принос за по-доброто разбиране на социо-културалните динамики в обществата.

Невропсихиатричните разстройст­ва (НПР) засягат приблизително 15% от световното население[1,2]. Пациентите, страдащи от тежки НПР, като афективни и психотични разстройства, имат смъртност около 2-3 пъти по-висока от тази за общата популация и преживяемостта им е с 10-20 години по-ниска от средната за обществото[3]. Ранното начало на НПР и засягането на хора в трудоспособна възраст са важ­ни фактори, определящи тяхното социално-икономическо значение[4-6].

Преди 20 години беше съвсем нормална гледка пред кабинета на ендокринолога да седят хора с ампутирани крака, придружавани от кучета водачи или носещи бели бастуни. Днес това е изключително рядко срещано. Прогнозата за по-добър начин на живот без инвалидизиращите усложнения от преди години вече е реалност.

Гестационният захарен диабет (ГЗД) е независим рисков фактор за възникване на усложнения в хода на бременността. Доказано е, че адекватният гликемичен контрол свежда до минимум риска от неблагоприятен изход за майката и плода. Основната цел при лечението на ГЗД е поддържането на нормогликемия. Когато целевите нива на глюкоза не могат да бъдат постигнати чрез хранене и съобразена с бременността двигателна активност, се препоръчва фармакологично лечение. Традиционно основният избор е инсулинът, доказано безопасен и ефективен, тъй като не преминава плацентарната бариера и няма тератогенен ефект. От пер­оралните хипогликемизиращи средства метформин e едно от добре проучените лекарства за лечение по време на бременност. Независимо от това, употребата на метформин по време на бременност е срещала и продължава да среща противоречиви мнения.

Ръстът на заболелите от захарен диабет в световен мащаб расте стремглаво – 475 млн. души са диабетиците, очаква се към 2030 г. броят им да достигне 675 млн. България не е изключение и ендокринолозите в цялата страна основателно бият тревога.

Пандемията от SARS-CoV-2, която все още е в разгара си, поставя пред изпитание здравните системи в глобален мащаб. Това се дължи освен на високия брой заразени и на факта, че тежко протичащите форми на инфекцията се наблюдават главно при хора, които са по-възрастни и са с множество съпътстващи заболявания и потиснат имунитет, които така или иначе са изложени на по-висока смъртност от интеркурентни болести и инфекции. Основен контингент на тази група болни са пациентите със захарен диабет, които представляват голяма част от хоспитализираните, тъй като прекарват по-тежко COVID-19 и имат по-голям риск от усложнения. За превенция на настъпването им е нужно стриктно следене на кръвно-захарните нива, както и тези на кетотелата, поради повишения риск от развитие на кетоацидоза или хиперосмоларна кома. По време на интензивното лечение се препоръчва да се преустанови приемът на метформин и SGLT-2 инхибитори, а гликемичният контрол да се осъществява ексклузивно чрез използване на инсулин, особено при по-увредени болни. Тъй като вероятно вирусът има тропизъм към панкреасните бета-клетки, е възможно да се отключи хипергликемия и нов захарен диабет в недиагностицирани досега пациенти. 

Ревматоидният артрит е често срещано автоимунно заболяване, характеризиращо се с прояви на хронично възпаление и формиране на оточни промени в синовиалната мембрана, наречени "панус", водещо до деструкция в ставите. От друга страна, захарният диабет тип 2 и затлъстяването също се характеризират като състояние на системно възпаление, асоциирано със секрецията на редица фактори като някои цитокини, адипсин, резистин, адипонектин, лептин и други адипокини, които все още не са достатъчно добре проучени. Съществуват публикации, които демонстрират резултати от проведено проследяване на ефектите на dulaglutide върху фибробласт-подобните синовиоцити fibroblast-like synoviocytes (FLS). Получените данни показват, че дулаглутид упражнява мощен протективен ефект върху мембранния потенциал чрез продукция на NOX-4, намаляване на TNF-α-индуцираната даунрегулация от антиоксиданта GSH. Също така се демонстрира подобряване в експресията на проинфламаторните цитокини в резултат на прилагането на дулаглутид. Публикуваният клиничен случай подкрепя твърденията за подобряване на общото състояние и качеството на живот при полиморбиден пациент, след първите 6 месеца от началото на прилагане нa dulaglutide като медикамент за лечение на захарен диабет тип 2.

Поликистозният овариален синдром (PCOS) е най-честата ендокринопатия в репродуктивна възраст, характеризираща се с редица ендокринни и метаболитни отклонения и водеща причина за стерилитет. Изявява се с широк фенотипен спектър – от асимптомно протичане само с ехографски установени поликистозни яйчници до класическите прояви на синдрома – ановулация и хиперандрогенизъм, асоциирани в голяма част от случаите с наднормено тегло. Жените с PCOS са с повишен риск от развитие на метаболитен синдром и захарен диабет, хипертония и сърдечно-съдови заболявания, ендометриален карцином, нарушена социална адаптация и влошено качество на живот. Липсата на ясна етиологична причина и уточнена патогенеза, както и клиничната хетерогенност на синдрома, са причина лечението му да бъде ориентирано предимно симптоматично. Необходим е индивидуален подход, съобразен с основните оплаквания и водещите клинични симптоми на засегнатите жени, регистрираните хормонални и биохимични нарушения, съпътстващите заболявания, желанието за възпроизводство. Първата стъпка е корекция на наднорменото тегло и/или поддържане на нормално телесно тегло посредством подходяща диета и активен двигателен режим, след което се прибягва до консервативно лечение с основни цели: индукция на овулацията, лечение на хиперандрогенизма и на метаболитните нарушения. Много рядко, при изчерпване на всички други възможности за постигане на овулация и фертилитет, се налага хирургично лечение с метод на избор лапароскопска яйчникова фенестрация. Изграждането на терапевтична стратегия трябва да става с оптималното съдействие от страна на жените с PCOS, което би спомогнало за нейната ефективност. Навременното диагностициране и започване на подходящо лечение води до постигане на целите и профилактира късните усложнения на синдрома. 

Най-големият напредък в ревматологията беше представянето на TNF инхибиторите като таргетни биологични терапии за ревматоиден артрит през 1998 г. Тези агенти след това бяха последвани от представянето на таргетните биофармацевтици за други възпалителни заболявания. 

Биологичните средства представляват белтъчни молекули или части от тях, които се получават по определени биотехнологии и имат точно определена имунологична активност. Имат силно противовъзпалително и болест-модифициращо действие при възпалителни ставни болести в комбинация с метотрексат или други болестмодифициращи средства. Въвеждането на биологичната терапия отбелязва нова ера в лечението на ревматичните болести и променя в положителна посока качеството на живот на болните.

Биомаркерите имат диагно­стична, предиктивна и мониторингова стойност при болните с ревматологични заболявания. Наред с новите биомаркери, все още се използват и различните фракции на комплемента за оценка на активността на системния лупус. Хемокините и лектините са оценени като сурогатни биомаркери на IFN-я подпис. Други цитокини, като семейството на активирания фактор за В-клетките (BAFF), са пряко свързани със смущения на В-лимфоцитите и са ключов патогенетичен механизъм на заболяването. Голям брой уринни биомаркери, свързани с миграцията и насочването на левкоцитите към бъбреците и с локалната регулация на възпалителните промени в бъбреците, също имат значение като биомаркери за системния лупус. Комбинацията от традиционни, специфични за системния лупус биомаркери и новите биомаркери представлява най-добрият избор за правилна класификация, стадиране и лечение на пациенти със СЛЕ.

Досега не е потвърдено, че болните от ревматологични заболявания са с повишен риск от COVID-19, но са необходими повече доказателства, за да се отговори категорично на този въпрос. Известните фактори, свързани с неблагоприятния изход от COVID-19 са възраст над 70 години, захарен диабет, белодробни болести, исхемична болест на сърце­то, артериална хипертония, бъб­речни заболявания

Може би едно от най-големите постижения в област­та на гастроентерологията за XXI век е лечението на хепатит С. Това потенциално фатално заболяване и причинява смъртта на около 12 000 души ежегодно.

Прави се преглед на съвременните възможности за диагностика и лечение на пациентите с хепатит С. Обсъждат се и се предлагат идеи за улеснен достъп до лечение на всички нуждаещи се у нас в духа на поставената от СЗО цел за елиминация на хепатит С към 2030 г.

Способността за регенериране и възстановяване на клетките е ключова за виталността и поддържането на епителиалните тъкани и структури. Клетъчната и тъканната регенерация на гастроинтестиналния тракт (ГИТ) и хепатобилиарната система (ХБС) зависят от стволовите клети (СК) и са пряко свързани с техните основни свойства – самовъзпроизвеждане, мултипотентност и дълголетие. СК се самовъзпроизвеждат чрез генериране на дъщерни СК и диференциация в различни по зрялост клетъчни видове. Те варират от т.нар. тоталипотентни клетки на зиготите, плурипотентните ембрионални СК (ЕСК) до тъканно ограничените зрели СК[1]. Стволовите клетки условно се разделят на две групи – ембрионални и възрастни, като в ГИТ те се подразделят на езофагеални, стомашни, тънкочревни, дебелочревни, хепатални и панкреасни. Наличието на зрели СК в ГИТ е съобщено за първи път от Charles Leblond преди около 60 год. Гастроинтестиналните тъканни зрели СК губят характерните за тези тъкани клетъчни характеристики и дават начало на прогениторните клетки[2].

Ендоскопската система за ентероскопия е разработена през 2001 г. и за първи път установява практичен, безопасен и ефективен метод за директна оценка на лигавицата на тънките черва. В момента в рутинната клинична практика се предлагат три различни платформи/системи: двубалонна ентероскопия, еднобалонна ентероскопия и най-новата моторна спирална ентероскопия, наричана още Power Spiral Enteroscopy (PSE). Еднобалонна ентероскопия е най-малко сложната процедура за изпълнение, но има и най-малък диапазон за достигане в тънкото черво. Двубалонна ентероскопия (DBE) предлага по-добра дълбочина за оглед на тънкото черво, но върви ръка за ръка с недостатъка на по-голямата продължителност на процедурата. Моторната спирална ентероскопия е най-новата ендоскопска система. Тази система позволява по-бърза процедура и достигане на много по-голяма дълбочина спрямо останалите две системи. Новата моторна спирална ентероскопия дава възможност за дълбок ендоскопски достъп до червото с всички налични методи за биопсия, мукозна резекция и ендоскопска хемостаза. Тази обзорна статия дискутира наличните предимства и недостатъци на различните системи за ентероскопия и показва текущия опит на Катедрата по гастроентерология на МУ-София в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“. 

В днешно време неинвазивните и минималноинвазивните процедури за лечение на бъбречно-каменна болест (БКБ), като екстракорпоралната литотрипсия и перкутанната нефролитотомия, придобиха голяма популярност и бързо бяха приети за лечение на нефролитиазата, въпреки че почти изцяло изместиха отворената хирургия и се конкурират успешно с различните видове ендоскопия на горния уринарен тракт.

Нарастващата честота на уролитиазата в световен мащаб и засягането на пациенти в активна възраст постави нови предизвикателства в лечението на конкрементите в бъбрека и уретера. Напредъкът с технологиите през последните десетилетия промени диагностиката и лечението на уролитиазата, като минимално-инвазивните ендоурологични методи изместиха класическата отворена хирургия. Съвременните възможности за пред­оперативна диагностика, ендоурологично лечение, метаболитни изследвания и анализ на химичния състав на камъка, позволяват индивидуализиран подход към лечението и профилактиката на рецидивите при всеки пациент с бъбречно-каменна болест. 

Заболяванията на половите органи са натоварени с притеснение, неудобство, понякога и с липса на разбиране. Това е валидно и за мъжете, и за жените. Известна е склонността на пациентите за късно търсене на лекарска помощ поради смущение, страх от диагнозата “рак“ и последващото лечение и отказ от него, пренебрегване на наличните ранни симптоми и самолечение. 

Ракът на простатната жлеза (PCa) е най-често срещаният тумор и втората причина за смъртност сред мъжката популация[1]. В България всяка година се диагностицират повече от 3 500 случая на простатен карцином. Това налага интегрирането на по-точни и чувствителни методи за диагностика. Биопсията на простатата се счита за златен стандарт за диагностика на PCa. Тази процедура значително се е променила с течение на времето и схемата за вземане на проби с мултипараметрично ядрено управление, комбинирано с трансректален ултра­звук[2]. Това се счита за златен стандарт за пациенти, които не са били подложени на биопсия или такива, които са били с предходен негативен резултат от конвенционална трансректална биопсия. Първата иглена биопсия на простатата е проведена от Barringer през 1922 г. през перинеума, с помощта на игла с винтов връх[3]. Впоследствие този подход е изоставен и заменен с по-често срещания трансректален път. Напоследък подходът за трансперинеалния достъп, съчетано с TRUS/MRI фюжън, придобива все по-голяма популярност поради своите потенциални предимства, както е обяснено по-долу.

Завършването на проекта "Човешки геном" през 2003 г. ни въведе в нова ера за очното здраве в диагностично и терапевтично отношение, както и във всички други медицински и фармацевтични направления благодарение на генното картиране на очните заболявания и ранното терапевтично апликиране на стволови клетки

МДСВ е прогресиращо заболяване водещо до понижение на зрението на двете очи. То е водеща причина за намаление на зрението в развитите страни. По данни от проучване от 2016 г. броят на пациентите с МДСВ в световен мащаб е приблизително 170 млн., като се очаква той да достигне 288 млн. през 2040 г. 

Целта на настоящия обзор е да опише съвременния технологичен напредък и нови тенденции за развитие на диагностични методи при първичната откритоъгълна глаукома (ПОЪГ). Описват се нови възможности за по-ранно откриване на глаукомни промени и проследяване на тяхната прогресия. Те са налице в почти всички диагностични методи за откриване на глаукомни промени: образни технологии, стереофотография, периметрия, тонометрия и пахиметрия. Нови очаквания се отправят към телеглаукома и изкуствен интелект.  Заключение. Еволюцията на диагностичните технологии в началото на XXI век и въвеждането им в ежедневната глаукомна практика промениха нашия научен кръгозор и подобриха значително възможностите ни за глаукомна диагностика и лечение. 

 PVR е болест предимно на долната ретина, независимо от локализацията на руптурите.
Патологичният процес преминава през три стадия: миграция, пролиферация и контракция. Най-активно участие взима ретиналния пигментен епител.

Едни от най-развиващите се области са инвазивните и образните изследвания. Стробоскопията позволява да видим движенията на гласните струни, а чрез ларингоскопията ларинксът може да се визуализира под по-добро увеличение, да бъдат записани движенията на гласните връзки и да се използва за поставяне на локална анестезия. 

Първият ендоскоп „Lichtleiter” с осветителна система е създаден и въведен в практиката от младия лекар от Майнц Германия Phillip Bozzini (1773-1809)[1]. Една от приставките на уреда е пригодена за оглед на ларинкса и фаринкса. Д-р Bozzini започва като военен лекар, впоследствие работи като гинеколог във Франкфурт, където изпълнява и длъжност на „лекар при чума”. Заболява при поредната епидемия през април 1809 г. и почива на 36-годишна възраст. Приносът му за медицината е огромен и днес – особено актуален. 

Първата ларингектомия е осъществена в Австрия през 1873 г. от Billroth (1829-1894)[3-6]. Още при този първи случай се прави опит за гласова рехабилитация посредством техническо устройство, състоящо се от фарингеална, ларингеална и фонационна канюла и изкуствен епиглотис. Поставянето на този изкуствен ларинкс било трудно, а полученият глас бил с лошо качество. 

Целта на статията е да се обърне внимание на съвременното лечение на „Хроничния риносинуит с носна полипоза при възрастни“. Бихме искали да направим съпоставка с международните стандарти и да се направи коментар на бъдещите насоки за развитие.

Преди започване на лечението, алергологът и пациентът идентифицират провокиращите симптомите на алергия фактори. Правят се кожни, а понякога и кръвни тестове, които да потвърдят специфичните алергени, към които пациентът има антитела. Имунотерапията обикновено се препоръчва, когато пациентът е алергичен към няколко точно определени алергена.

Наследственият ангиоедем (НАЕ) представлява клинична изява на количествения или качествения дефицит на С1 естеразния инхибитор (C1-INH) вследствие дефект в неговия ген. Налице е подчертана фамилност – автозомно-доминантно унаследяване (50% унаследяване на дефекта). Небалансираното активиране на таргетните протеази води до натрупване на брадикинин, който повишава съдовата пропускливост. Така заболяването протича с периодични кризи от подкожни и лигавични отоци, вкл. оток на ларинкса както и коремни кризи (вследствие оток на червата). Пристъпите на периферен оток или в органите на гастроинтестиналния тракт са чести и понякога инвалидизиращи. При благоприятен изход отоците отзвучават за 3-4 дни. Недиагностицирани и нелекувани, част от болните загиват от оток на ларинкса с асфиксия: 30% в Европа; по данни за България преди наличието на специфично лечение – в до 50% от получилите оток на ларинкса[1]. 

ХХІ век коригира разбирането ни за дихателните пътища, изкуствено разделяни на горни и долни. Бяха приведени сериозни доказателства за единство на дихателната система, а носът и белият дроб сега се приемат като две части на единен дихателен път. Алергичният ринит и бронхиалната астма вече се приемат като две изяви на един общ здравен проблем. Настъпиха някои значими промени в подхода към алергичен ринит и астма. Настоящият обзор представя новите подходи във фармакотерапията и алергенната имунотерапия. Дискутират се новите медикаменти, устройствата за приложение и съвременните препоръки, които дават възможности за контрол на алергичните заболявания на единния дихателен път.

Лечението на хронично-рецидивиращи болести, в чието семейство са бронхиалната астма и алергичния ринит, претърпява съществен напредък през последните десетилетия. Въпреки обединените усилия на клиницисти, изследователи, пациенти и фармацевтичната индустрия обаче, четиридесет години инхалаторните кортикостероиди доминират в терапията на тежко протичащата астма. Разгадаването на имунните механизми на алергичните болести предпостави развитие на нови терапии, модифициращи хода на болестта. Почти двадесет години са изминали от регистрирането на първите моноклонални антитела насочени срещу ключови възпалителни цитокини, активни участници в патогенезата на болестта и обозначавани като “биологична терапия”. 

Въпреки тенденциите за увеличаване броя на болните с белодробни заболявания, последните 20 години показаха голям напредък в скрининга, диагностиката и лечението на редица от тях чрез напредъка в молекулярната биология, генетиката и интервенционалната бронхология.

Трахеобронхиалната стеноза (ТБС) е клиничен проблем, който благодарение на прогреса в ендоскопските техники е лечим чрез минимално инвазивни процедури. Най-честата причина за бенигнена стеноза на централните дихателни пътища (ЦДП) са ятрогенни травми – трахеотомия или ендотрахеална интубация. В проспективни проучвания 10-19% от пациентите след интубация развиват трахеална стеноза (ТС), но само 1-5% от тях са с клинично изразени симптоми. Поведението при бенигнена трахеобронхиална стеноза (БТБС) е противоречиво и все още няма общоприети стандартизирани или унифицирани алгоритми. Хирургичното лечение се счита за „златен стандарт”, бронхоскопското поведение – за алтернатива на хирургията при пациенти с локални и/или общи противопоказания или като палиация за оптимизиране на времето до хирургичната операция. Съвременни проучвания при пациенти с БТБС демонстрират терапевтичната ефективност на ендоскопското лечение при стратификация на пациентите, прецизна класификация на стенозите и стандартизация на ендоскопските процедури (употреба на механична дилатация, лазер или електрорезекция и стентиране).

Досадната кашлица, хремата и температурата са особено неприятни в студените зимни месеци.  Tavipec forte и Tavipec подпомагат транспортирането на секреция и отхрачване при остри вирусни заболявания на дихателните пътища. Освен това техните противовъзпалителни и антибактериални качества подпомагат процеса на възстановяване. В интервю доц. д-р Атанасов обяснява свойствата и начина на действие на лавандуловото масло и дава представа за своя опит с Tavipec forte и Tavipec в клиничната практика.

Инхалаторната терапия е крайъгълен камък на фармакологичното лечение за пациенти с астма и хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ). Съществуват различни видове инхалатори и всяко устройство има специфични характеристики за постигане на оптимална инхалация на медикамента. Неправилната употреба на инхалаторните устройства може да доведе до лош контрол на заболяването. Прилагането на ефективни терапии чрез устройство, което е лесно за приложение и се приема добре от пациентите, спомага за постигане на контрол на бронхиална астма и подобряване на резултатите при лечение на пациенти с ХОББ.

Дерматологията стои на преден план по отношение на клиничната имунология с новите таргетни биологични лекарства, предлагащи добър отговор към лечението на пациенти със сериозни възпалителни заболявания на кожата.

Тази мисъл на Волтер, изказана около 100 години преди обявяването на Априлското въстание, вероятно е имала своето основание. Днес, два века по-късно, ние си даваме сметка за огромния прогрес, който наблюдаваме в областта на медицината. Какво е най-голямото достижение на медицинската наука във втората декада на XXI век, в областта на моята специалност – дермато-венерологията?h Без никакво колебание ще заявя, че това е внедряването на биологичните средства (БС) в терапията на редица нелечими окончателно болести (псориазис, артрит, болест на Крон, пемфигус и някои видове рак и др.).

Инфантилните хемангиоми (ИХ) са най-често срещаните съдови тумори при кърмачета. Засягат 10% от доносените и 30% от недоносените бебета[2].

Идентифицирането и декодирането на човешкия геном се очаква да революционализира практиката на педиатрите. Всяка болест и човешко поведение е генетично детерминирано.

БС и УК са със сериозна прогноза, изискват бърза и точна диагноза и започване на адекватно лечение. Терапевтичните опции включват кортикостероиди (КС), имащи 80% ефективност при постигане на ремисия[1].

Той сподели специално за сп. "Мединфо" развитието на компанията Медис в България, възможностите, предизвикателствата, които те изпитват на фона на текущата ситуация по време на COVID пандемията.

Честотата на разпространение на грипната инфекция варира всяка година. За грипните вируси са характерни два специфични процеса: антигенен дрифт и антигенен шифт, които им позволяват да избегнат имунната защита, придобита при предходно боледуване или ваксинация и потенциално да доведат до пандемии, например „Азиатския грип“ през 1957 г. (H2N2), „Хонг-Конгския грип“ през 1968 г. (H3N2) и „свинския грип“ през 2009 г.[4].

Началото на индивидуалния човешки живот е очаровало мислителите от всички култури и епохи и историята на техните идеи. Аристотел приписва три различни души в различни етапи на развитие. Според него последната, рационалната душа, е свързана с оформения плод и включва движения на плода. С някои модификации тази концепцията е приета, като се визират следните периоди – 30, 42, 60 или 90 дни след зачеването. Тя е приета от християнската църква и остава валидна през цялото Средновековие.

По-доброто познаване на човешкия папилома вирус (HPV) и въвеждането на ваксинациите подпомага редукция на заболеваемостта от рак на маточната шийка, откакто е известно участието му в патогенезата на цервикалната дисплазия, а оттам и на рак. Радикалното лечение на цервикалната дисплазия (хирургично или с лазерна CO2 конизация)

В хода на раждането понякога възниква ситуация, поставяща въпроса дали раждането трябва да е вагинално или оперативно. В допълнение на прилаганата конвенционална антенатална ехография, в последните години се налага и интрапартум ехография. С нея се оценява предлежанието (предно тилно предлежание), отстоянието на феталната глава от интерспиналната линия). Така се обективизира ходът на раждането и се определя необходимостта от оперативно вагинално раждане или раждане с Цезарово сечение.

Роботизираната хирургия е направление, което търпи бурно развитие в областта на оперативната гинекология. След проведени множество изследвания и внимателен анализ установихме, че роботизираната хирургия е свързана с по-кратка постхирургична хоспитализация в сравнение с отворената хирургия, разлика по-малко значима в сравнение с лапароскопската хирургия. Роботизираната хирургия намира голямо приложение в гинекологията. Има доста разлики по отношение на оперативното време и изчислената кръвозагуба между различните подходи, въпреки че в повечето проучвания измерената кръвозагуба е по-ниска в групата на роботизираната хирургия. Големите вариации в оперативното време корелират с опита на хирурга. Решението дали роботизираната хирургия трябва да стане основна в гинекологичната хирургия или да остане друга хирургическа техника в инструментариума на гинекологичния хирург, изисква още доста контролирани клинични проучвания. Във всеки случай, за да се превърне роботизираната хирургия в приоритетна и предпочитана хирургия, най-важната цел за следващите няколко години е обучението на хирурзите.

Според данни на IARC през 2018 г. в Европа 33 000 жени са били диагностицирани с РМШ и около 15 000 са починали. Нивата на заболеваемост варират широко – от 3.5/100 000 в Малта, 3.8 в Щвейцария и 4.7 във Финландия до 25.0 в Латвия, 23.9 Босна и Херцеговина, 20.3 Сърбия и 20.3 България. Има ясно очертана разлика в нивата и на стандартизираната смъртност между Западна и Източна Европа – от 3/100 000 в Северна, Южна и Западна Европа в сравнение с нива около 6/100 000 в Централна и Източна Европа[3].

Статията обсъжда пресечните точки между асистираната репродукция и онкологията. Представя се кратък обзор с главните рискове за репродуктивната функция, произтичащи от някои често използвани противотуморни терапии, прилагани в лечението на пациенти с онкологични заболявания, като лъчетерапия и химиотерапия. Разглеждат се съвременните методи за съхранение на фертилитета, като замразяване на гамети и ембриони, както и криосъхранение и трансплантация на овариален кортекс, с техните предимства и недостатъци, както и популярни заблуди, свързани с прилагането им. Маркират се накратко и най-честите онкологични заболявания, при които е показано съхранение на фертилитета. Обсъжда се необходимостта от интердисциплинарен подход в менажирането на репродуктивното здраве при пациенти, на които предстои гонадотоксична терапия, вкл. такива с автоимунни и ревматоидни заболявания. На фона на релевантните международни практически ръководства авторът прави равносметка на постигнатото у нас след приемането на българския консенсусен документ по темата преди три години, и набелязва актуалните дефицити и най-неотложни следващи стъпки за действие.

Нарастването на броя на резистентните бактерии направи създаването на нови антибиотици по-важно от всякога. През 2014 г. СЗО предупреди, че бактериите, резистентни към днес използваните антибиотици, ще причинят огромна вреда на човечеството в бъдеще.

Еволюцията на лечението на инфекцията с вируса на човешката имунна недостатъчност (HIV) увеличи познанията на специалистите, както и управлението на тези сложни фармакологични проблеми. Резултат, на което са ефективно лечение, постигане и поддържане на оптимална вирусна супресия и подобряване на качеството на живот на хората, живеещи с HIV. Важни етапи в антиретровирусната терапия са: включването в терапия, придържането към нея, преценяването на дългосрочни и краткосрочни токсичности, подобряване на фармакокинетиката и фармакогеномиката на медикаментите, диференциално проникване на лекарствата в местата за тропизъм на вируса, както и мониториране на лекарствените взаимодействия. По-доброто разбиране на имунопатогенезата на HIV и инициирането на глобални програми в областта на общественото здраве, водят до нови лечебни подходи, контрол и стратегии за ерадикация на HIV.

Symtuza e цялостен режим за лечение на пациенти с HIV-1 инфекция, възможна опция за лечение както на наивни, така и на лекувани пациенти, както и при необходимост от бързо започване на лечението

Пандемията от COVID-19 постави лекарите на изпитание – как да се справим с новото предизвикателство. Преминахме през различни терапевтични средства – Lopinavir-Ritonavir, Hydroxychloroquine, Remdesivir, Conva­lescent plasma, To­ci­li­zumab и т.н. – всички, показващи едно: вирусът макар да е с проста структура успява умело да се измъкне от медикаментозните капани, които му залагаме. На този етап прилагаме различни комбинации от медикаменти, съобразно конкретния клиничен случай, и така се опитваме да измъкнем пациента от лапите на SARS-CoV-2. Едно от нашите оръжия в тази борба е и ASA.

Нова технология за производство на екстремно малки частици води до обещаващи образни методи, които могат по-точно да локализират туморите. Това допринася също и за развитието на нови по-специфични пътища за доставка на лекарства до туморните клетки.

Лекарственото лечение на злокачествените солидни тумори претърпя значителна промяна и предостави на лекари и пациенти по-ефективни и по-безопасни терапевтични възможности. Това осигури удължаване на периода без болест, на общата преживяемост, а дори и до увеличаване на случаите на пълно излекуване от онкологичното страдание. Навлизането на прецизираната медицина, представена от таргетни лекарства и имунотерапия, измести традиционната химиотерапия, свързваща се с тежка токсичност, ограничена ефективност и страх у пациентите от това лечение. Именно таргетирането на специфични рецептори или сигнални пътища в туморната клетка осигури по-висок афинитет на лекарствата в сравнение с класическата цитотоксична терапия. Въвличането на факторите на собствената имунна система чрез лекарствено модулиране на активиращите и супресиращи имунния отговор лекарства, имунни чек-пойнт инхибитори, доведе до по-оптимален контрол върху туморните клетки, като така прогнозата при пациенти с рак на кожата, рак на белите дробове, на бъбрека и пикочния мехур се подобри. В началото на XXI век българските онколози създадоха иновативни подходи в оценката, диагнозата и лечението на злокачествените солидни тумори, част от които бяха и световно признати. В тази статия обобщаваме новостите в лекарственото лечение на рака, които промениха съдбата на милиони хора по света и в България. 

Целта на кампанията е да повиши информираността на обществото по отношение на рака на простатата и възможностите за диагностика и съвременно лечение, както и да привлече общественото внимание към проблемите на пациентите, страдащи от това заболяване.

Карциномът на пикочния мехур е 10-тото най-често срещано злокачествено новообразувание в света, той е 13-ият най-смъртоносен. Системната платин-базирана химиотерапия остава стандартът на лечение за първа линия на лечение на напреднал/метастатичен уротелелен карцином, като доскоро имаше много ограничени възможности за пациенти, които не са подходящи да получат химиотерапия или не понасят химиотерапията поради токсичност и общите резултати и прогнози за тях оставаха много лоши. Докато ролята на имунотерапията е установена за първи път при немускулно инвазивен рак на пикочния мехур през 70-те години, не е одобрена системна имунотерапия за напреднало заболяване до неотдавнашното одобрение на медикаменти, инхибиращи рецептор-1 на програмираната клетъчна смърт (PD-L1), като Пембролизумаб при пациенти с напреднал/метастатичен уротелен карцином, които са прогресирали при платин-базиран режими. Това представлява важен етап в тази болест след празнота от над 30 години. Въвеждането на нови имунотерапевтични средства доведе до бързи промени в областта на уротелния карцином. Многобройни имунни чекпойнт инхибитори се тестват самостоятелно или в комбинация в терапиите от първа и следваща линия на метастатично заболяване, както и неоадювантни и адювантни режими.

Развитието на хематологичната фармакотерапия беше доста бавно през първата половина на ХХ век. През последната четвърт на ХХ век някои важни открития промениха изцяло арената на хематологичната фармакотерапия за много нелечими разстройства. 

Понастоящем ММ се превърна в една от редките малигнени хемопатии, при които бе постигната категорична полза от съвременното лечение – повече от двойно увеличена медиана на преживяемост! Ако през 1993 г. медианата на преживяемост на пациентите с ММ беше приблизително две–три години, като само единични пациенти преживяваха 5 год., то днес се приема, че един пациент с ММ със стандартен риск ще живее над осем години[1-3]

Въпреки напредъка в лечението на ХМЛ, резултатите остават незадоволителни и продължава търсенето на нови лекарства с по-добра терапевтична ефективност и безопасност. Още през 80-те години, обнадеждени от производството на специфично моноклонално антитяло срещу първия описан онкоген Еpidermal Growth FactoR (EGFR), учените се надяват да открият тумор специфично лекарство, което да подпомогне борбата срещу рак.