Прескочи към главното съдържание на страницата

Архив


БРОЙ 1 2021

Ревматологията през XXI век

виж като PDF
Текст A




Ревматологията през XXI век се специализира в редица нарушения, които са се противопоставили на доскорошното им разбиране чрез приложението на съвременните клетъчни, биохимични и имунологични методи. Геномната революция ни даде нови средства, които вече започват да оказват влияние. Полиморфизмите в ензимните механизми за преработка на лекарства са асоциирани с клиничен отговор и нежелани ефекти от лечението.

Протеомиката и геномиката предлагат нови възможности за идентифициране на биомаркерите, които предлагат сурогати на активността на заболяването и отговора към терапията. Настъпи значителен напредък в областта на ревматологията със значими промени в терапевтичния подход към ревматоидния артрит, спондилоартрита, псориатичния артрит и системния лупус. Отчете се нуждата от селекция на подходящи терапии за индивидуалния пациент с ревматоиден артрит и ревизирането как и кога да се смени терапията при пациентите, които не дават оптимален отговор.

Най-големият напредък в ревматологията беше представянето на TNF инхибиторите като таргетни биологични терапии за ревматоиден артрит през 1998 г. Тези агенти след това бяха последвани от представянето на таргетните биофармацевтици за други възпалителни заболявания. Въпреки че са изразени основателни опасения относно тяхната цена, анти-TNF агентите представляват основен напредък в лечението на РА. Последните данни показват, че най-използваните са: adalimumab, etanercept и infliximab. На 6 ноември 2012 г. FDA одобри инхибиторите на киназите за терапия за ревматоиден артрит.

Като решаващ крайъгълен камък в историята на лупуса XXI век видя две големи групови разработки, насочени към предефиниране на класификацията на заболяванията, а именно – новите критерии за класификация на EULAR/ACR за SLE от 2019 г. и критериите за класификация на Systemic Lupus International Collaborating Clinics group, публикувана 7 години по-рано. И двете системи за класификация подчертават значението на имунологичната променлива за класифициране на пациент със СЛЕ.

Диагнозата на автоимунно разстройство като SLE не трябва да пренебрегва значението на биомаркерите. Едно от ключовите открития е повишената експресия на IFN-регулирани гени в кръвта и тъканите от пациенти със СЛЕ, т.нар. IFN подпис. Данните относно връзката между IFN подпис и клиничния фенотип, активността на заболяването, съпътстващите заболявания, ефектите от лечението и прогнозата са натрупани от 2000 г. насам. В допълнение, след първоначалните описания в началото на XXI век, беше установено, че нов член на семейството TNF, определен като фактор за активиране на В-клетки (BAFF), има централна роля в развитието, узряването и оцеляването на В-лимфоцитите. Освен това е установено, че серумните нива на BAFF са повишени при пациенти, страдащи от автоимунни състояния (особено SLE) и могат да корелират с активността на заболяването.

Доказателствата за връзки между биомаркерите и активността на болестта, както и тяхното участие в патогенетичния процес, доведоха до тяхното изследване като терапевтични цели за СЛЕ. Първият успешен резултат от тази стратегия беше одобрението на belimumab моноклонално антитяло, насочено към разтворим BAFF, през 2011 г. като допълнителна терапия за активна СЛЕ. Оттогава се натрупват доказателства относно употребата му в клиничната практика.

През последните десетилетия нараснаха доказателствата за многобройните ползи от антималарийните средства при СЛЕ и се подчерта необходимостта от внимателно балансиране на ефикасността и токсичността на глюкокортикоидите. В резултат на по-скорошни доказателства е предложен терапевтичен алгоритъм за клинични прояви на заболяването, който е фокусиран не само върху контрола на активността на заболяването и предотвратяване на обостряния, но също така и предот­вратяване на натрупване на органи и увреждане. Това предложение представлява много полезно практическо ръководство за клиницистите.

Дългосрочните резултати от заболяването са естествената крайна точка на това разглеждане на лупус през XXI век, като най-надеждното отражение на последните развития в лечението на СЛЕ. Въпреки че се описва драматично подобрение на преживяемостта от СЛЕ през последните десетилетия, все още съществува повишена заболеваемост и смъртност, особено при млади пациенти.

XXI век е свидетел на въвеждането на няколко ново­въведения в управлението на пациенти с ревматологични заболявания и консолидира клиничната практика с нови доказателства. Клиницистите вече могат да разчитат на нови диагностични помощни средства, молекули и терапевтични стратегии. Но повече от всичко XXI век ни накара да оценим стратегиите, които поставят в центъра пациента, с цялата му индивидуалност.

Източници:
https://www.longdom.org/proceedings/rheumatology-in-the-21st-century-29825.html
https://www.medscape.com/features/slideshow/20th-anniversary#page=5
https://academic.oup.com/rheumatology/article/59/Supplement_5/v1/6024735