Феноменът на Рейно се характеризира с повтарящ се вазоспазъм на малки артерии и артериоли на пръстите на ръце, крака и периферни части на тялото. Най-честата причина е излагане на студено или емоционален стрес, както и в хода на различни ревматични заболявания, въздействие на вредни фактори, прием на медикаменти. От значение за практиката са вторичните форми – Синдром на Рейно и ранното диагностициране и проследяване на подлежащата патология.

Системната склероза е рядко заболяване на съединителната тъкан, протичащо с прогресивно уплътняване на кожата, ангажиране на вътрешните органи, с придружаваща васкулопатия, изразена в различна степен. Стремежът към повишаване на знанията за заболяването и включването в терапевтичните стратегии на нови медикаменти оказва съществено влияние не само за преживяемостта на пациентите, но и за постигане на едно по-добро качество на живот. Лечението на прогресивната системна склероза е комплексно и е необходим мултидисциплинарен подход предвид множеството проявления на болестния процес. В процес на проучване са различни медикаменти, насочени срещу В-клетките, различни растежни фактори като TGF-β, anti-IL6 блокери и JAK инхибитори.

През последните две години светът е изправен пред пандемията от COVID-19, в основата на която стои нов щам от семейството на коронавирусите – SARS-CoV-2. Kъм днешна дата, пандемията наброява повече от 6 млн. смъртни случаи в световен мащаб. Разработването на ваксини срещу SARS-CoV-2 и одобрението им за употреба в условия на спешност беше голяма крачка за намаляване на заболеваемостта и смъртността от COVID-19.  Наред с широкото приложение на ваксините, високата им ефективност и над 10 млрд. поставени дози ваксини срещу COVID-19 към месец март 2022 г., в научната литература зачестяват и публикациите за нежелани лекарствени събития и новопоявили се автоимунни заболявания. Тъй като mRNA ваксините срещу COVID-19, т.е. Pfizer/BioNTech (BNT162b2) и Moderna (mRNA-1273) не са изпитвани при болни със системни ревматични заболявания (СРЗ), липсват доказателства относно това дали те предизвикват обостряне на заболяването при тази група пациенти.  Оскъдните литературни данни предполагат, че други ваксини могат да бъдат свързани с активиране на ревматичните болести, вероятно по механизма на „молекулярна мимикрия“, задействащ имунна активация или неспецифични адювантни ефекти. Тъй като епизодите на болестна активност обуславят влошаване и прогресиране на заболяването, честите обостряния могат да доведат до сериозни клинични последици и инвалидизация на болните. Дали ваксината е първопричината за появата на автоимунно заболяване, отключващ механизъм или просто съвпадение, е трудно да се каже. Необходими са задълбочени научни изследвания в тази насока.

Автоимунният/автоинфламаторният синдром индуциран от адюванти (ASIA), познат още като синдром на Shoenfeld, обхваща няколко автоимунни състояния/феномени, които се отключват след излагане на вещества с адювантна активност. Заболяването е хетерогенно по отношение на клиничната картина, както и тежестта на клиничните прояви. Адювантите са включени във ваксините с оглед на техните имуногенни свойства. Въпреки добрата поносимост, безопасност и ефективност, някои генетично предразположени индивиди могат да развият генерализирани неспецифични симптоми, продукция на автоантитела, нововъзникнало автоимунно заболяване или влошаване на съществуващо такова. 

Гигантоклетъчен артериит, темпорален артериит или Болест на Horton e автоимунен системен васкулит с неизвестна етиология. Проявява се при жени над 50-годишна възраст (средно на 70 год.). Заболяването е изключително рядко при пациенти под 50-годишна възраст. Представлява диагностична трудност в началото на клиничните симптоми и се характеризира с широк спектър от системни усложнения – най-вече неврологични и офталмологични[1]. Поставянето на диагноза разчита на биопсия, когато са ангажирани повърхностни съдове като Arteria Temporalis Superficialis. Често поради усложнения достъп до други засегнати големи клонове на аортата (като a. carotis, a. subclavia, a. iliaca и др.) поставянето на диагноза може да се забави. В тези случаи се използва набор от образни изследвания. За лечение с най-голям успех до сега, се прилага системна кортикостероидна терапия. При засягане на зрението тя се провежда като интравенозна високодозирана пулс-терапия. При необходимост се използват и други имуносупресори. 

Глюкагоноподобен пептид-1 (GLP-1) рецепторните агонисти са клас инжекционни антидиабетни медикаменти, които подобряват гликемичния контрол и много други параметри, свързани с атеросклерозата при пациенти със захарен диабет тип 2. Въпреки това използването на този сравнително нов клас лекарства може да бъде свързан с определени нежелани странични ефекти. Най-често симптомите, свързани с употребата на GLP-1 рецепторни агонисти, са стомашно-чревни, главно гадене и повръщане. Целта на този преглед е да анализира налични данни относно нежеланите реакции на GLP-1 рецепторните агонисти в различните органи и системи. Обзорът също така предоставя на читателя структурирани данни, които сравняват най-честите нежелани ефекти за всеки от различните GLP-1 рецепторни агонисти, както и наблюдения от клиничната практика на автора.

Метаболитният синдром с неговите основни компоненти води до повишен сърдечно- съдов риск. Хиперурикемията не присъства в определението на метаболитния синдром, но в голям процент от тези болни се установяват повишени нива на пикочната киселина и възниква въпроса за необходимостта от лечение. Натрупаните данни от епидемиологични, обсервационни и рандомизирани клинични проучвания доказват ползите от нормализиране на нивата на пикочната киселина. 

Акромегалията е клиничен синдром, резултат от повишена секреция на растежен хормон (РХ). Хиперсоматотропизмът увеличава честотата на сърдечно-съдовите заболявания (ССЗ), които са причина за смърт в до 80% от болните с акромегалия. Дори при съвременно лечение, със значително по-добър ефект по отношение на овладяването на хиперсоматотропизма, смъртността от сърдечно-съдови заболявания е 2-3 пъти по-голяма от тази в общата популация. Медикаментозното лечение със соматосатинови аналози рецепторни агонисти в последното десетилетие води до регресия на сърдечно-съдовите промени и подобри лошата прогноза при болните с акромегалия.

Кардиомиопатиите (КМП) са хетерогенна група заболявания на миокарда, при които са налице нарушения в структурата и функцията на сърдечния мускул в отсъствие на коронарна болест, артериална хипертония, клапно заболяване или вродено сърдечно заболяване. Според класификацията на Европейското дружество по кардиология, КМП биват хипертрофична, дилатативна, аритмогенна деснокамерна, рестриктивна и некласифицирaна КМП. Те могат да бъдат генетично обусловени или придобити. Рестриктивните кардиомиопатии (РКМ) са мио­кардни заболявания, при които в резултат на намалена разтегливост на сърдечния мускул се повишава налягането на пълнене на сърдечните камери. РКМ се класифицират на неинфилтративни, инфилтративни, болести на натрупването и ендомиокардни заболявания, различават се по своята патогенеза, клинична изява, диагностичен подход, лечение и прогноза. Тема на настоящия обзор са инфилтративните КМП: сърдечна амилоидоза и саркоидоза. 

Инфекцията с вируса на хепатит С (HCV) е системно заболяване, свързано с множество значими екстрахепатални увреждания и заболявания, вкл. сърдечно-съдови (ССЗ). Ерадикацията й може да предложи нови перспективи за намаляване на сърдечно-съдовия риск (ССР) и сърдечно-съдовите заболявания (ССЗ), както и предотвратяване на техните усложнения. Механизмите включват хронично системно възпаление, повишени нива на проатерогенни цитокини, ендотелна дисфункция и директна инвазия на артериалната стена. Инфекцията с HCV е рисков фактор за ССЗ, но данните са противоречиви. Доказана е връзката на HCV инфекцията с атеросклерозата. Циркулиращият ядрен протеин на HCV е силен независим предиктор на развитие на каротидните плаки. Установена е връзка между каротидната атеросклероза, стеатозата и вирусния товар. Има доказателства за връзка на коронарната артериална болест с HCV инфекцията. Хроничният хепатит С (ХХС) е независим предиктор за инсулт и мозъчно-съдова смърт. Хроничната HCV инфекция увеличава както чернодробната, така и екстрахепаталната смъртност.  Активната инфекция има значение при прогнозирането на риска от смъртност. Следователно лечението на HCV намалява рисковете, свързани с черния дроб и извънчернодробните изяви. Намалява честотата на ЗД и ИР. Подобрява се гликемичният контрол и намалява употребата на антидиабетните средства. Отговорът към антивирусна терапия е придружен от подобрение на сърдечната функция и атеросклеротичните плаки. Намалява рискът от развитие на исхемичен инсулт и от краен стадий на хронично бъбречно заболяване при лица със ЗД. Подобрени са субклиничните и клиничните крайни точки на ССЗ. Терапевтичните режими, базирани на ДДАС, намаляват риска от ССЗ с 43%. Освен това, ликвидирането на HCV с ДДАС води до положителен ефект върху рисковите фактори за ССЗ. 

При пациентите с предсърдно мъждене (ПМ) е компрометирано качеството на живот независимо от съпътстващото кардиоваскуларно състояние. ПМ е асоциирано с по-висока сърдечно-съдова заболеваемост и увеличена смъртност, дължаща се на внезапна смърт, сърдечна недостатъчност (СН) и инсулт. 10-40% от пациентите с ПМ се хоспитализират всяка година. Левокамерната (ЛК) дисфункция се среща при 20-30% от всички пациенти с ПМ. ПМ причинява или задълбочава ЛК дисфункция при много пациенти с ПМ, докато други имат напълно запазена ЛК функция въпреки дълготрайното ПМ. 20-30% от всички инсулти се дължат на ПМ. Нараства броят на пациентите с инсулт, които са диагностицирани с „тихо“, пароксизмално ПМ. 

Уважаеми колеги, предлагам на вашето внимание една нестандартна позиция на кардиолога , продиктувана от самия живот, когато нормите и гайдлайните препоръчват едно поведение, но пациентът отхвърля общоприетото и навлиза, така да се каже, в задънена улица.  Как ще се развият нещата и кой трябва да помогне на пациента, е повече от ясно – това пак сме ние, със своя опит и понякога алтернативен подход. 

Уретритът и циститът са най-честите прояви на бактериалните инфекции на долните пикочни пътища. Патогенни микроорганизми, които имат основно значение за тези заболявания са E. coli, Klebsiella pneumoniaе, Enterobacter cloacae, Pseudomanas aeruginosa, Enterococus faecalis и други Gram-позитивни и Gram-негативни микроорганизми, също така Mycoplasma genitalium, Ureaplasma urelyticum u Chlamidia trahomatis. Особеностите в биологията и различният метаболизъм на тези микробни агенти поставят значителни терапевтични затруднения пред уролозите. Изборът на подходящ антибиотик не е достатъчен за успеха на лечението. Използването на фитотерапевтични препарати при терапията на урогениталните инфекции помага за повишаване на ефективността на основното лечение. Обект на настоящата презентация е ефективността на Уротерра като допълнителна терапия при лечението на урогенитални инфекции.